Уви! Завръщането им не донесе никаква утеха!
Маймуната се движеше все още между листата. Но капитан Редууд чувстваше, че неговата пушка не може да му бъде полезна при този случай.
Същото чувство изпитваше и Лало, гледайки своя сарбакан.
Пушката можеше да изпрати куршум по миаса, а сарбаканът — да го прониже с отровна стрела, но каква полза от това? Смъртта на маймуната щеше да повлече след себе си и тази на момичето.
Колкото и малък да бе шансът за спасението на Елена, те още повече щяха да го намалят, ако си послужеха с оръжие.
Сърцето на капитана се късаше от мъка.
Другите не бяха по-малко смаяни и отчаяни.
Внезапно забелязаха, че горилата променя направлението си.
Тя се отклони от стъблото и тръгна по един от най-дебелите стволове, който стигаше до друго дърво.
Намерението й бе очевидно — искаше да премине на другото дърво и да избяга в джунглата.
Наблюдателите видяха как се приближи до един от клоните на другото дърво, дръпна го към себе си и скочи на него с ловкостта на катерица. И всичко това извърши с една ръка, тъй като с другата притискаше до гърдите си момичето.
От второто дърво тя премина на трето и така, от клон на клон, навлезе навътре в джунглата.
Отчаяният баща я следеше с пушката в ръка. След него вървеше бледен и замислен Хенрих. Той не знаеше какво да прави с пушката. Душата му се разкъсваше от мъка, че не бе успял да застреля маймуната.
Лало малаецът и Муртаг не снемаха погледите си от върховете на дърветата, където чудовището продължаваше да се отдалечава.
Какво очакваха те?
Капитанът вярваше в съществуването на едно милостиво и правдиво провидение и непрестанно се молеше за своята рожба.
— Елена! Скъпо мое дете! — викаше той. — Кой ще те спаси? О, небесни сили, помогнете! Помогни, мили Боже! Бди над нея!
31. ТИ НЯМА ДА ОТИДЕШ ПО-ДАЛЕЧЕ!
От клон на клон, от дърво на дърво, червената маймуна продължаваше своя въздушен път и нещастните корабокрушенци едва-едва я следваха.
Какъв щеше да бъде краят на този страшен и ужасен лов?
Жива ли бе още Елена в жестоката прегръдка на чудовището?
Може би бе мъртва? В такъв случай корабокрушенците трябваше да спрат, да отправят последната си молитва към Бога за упокой на душата й.
Никакъв вик не се изтръгваше от нейната уста, никакъв стон, никакъв глас.
Дали мускулестата космата рижа ръка не бе премазала нежното й тяло?
Или…
Те навлязоха доста навътре в джунглата.
Тропическата гора се състоеше от толкова близки едно до друго огромни дървета, че бе невъзможно да се види небето през клоните, отрупани с гъсти листа и лиани.
Четиримата се провираха като сенки през тъмните зелени арки, до които само тук-там достигаха слънчевите лъчи, и успяваха да проследят движенията на миаса само по ярките дрехи на момичето, които се развяваха като знаме.
Нито веднъж не успяха да забележат лицето на Елена.
Само по тялото й, което се показваше от време на време, добиваха впечатлението, че е още жива.
Изглеждаше, че страшният грабител не проявява никакво насилие, напротив, той носеше момичето с известна предпазливост.
Но нима ужасът не бе достатъчен, за да я убие?
Изведнъж ловците се намериха на брега на блато, което бе доста дълбоко и не можеше да се прегази.
Тук-там из водата стърчаха дървета, клоните на които се докосваха във височината. Докато четиримата преследвачи стояха пред водата, чудейки се какво да направят, маймуната продължаваше да се мята от клон на клон.
Скоро те я изгубиха от очи.
Чуваше се само шумът на клоните, превиващи се под тежестта на нейното тяло. Съдбата на клетата Елена ставаше още по-неизвестна. И страшна.
Капитан Редууд насмалко щеше да падне на земята от вълнение, ако Муртаг и Лало малаецът не го бяха подкрепили. Бедният човек бе съкрушен до краен предел. Той се подпираше върху раменете на своите скъпи приятели, хълцаше и продължаваше да вика:
— Елена! Дъще моя! Дете мое, кой ще се грижи за тебе сега? Небесни Боже, бди над чедото ми!
32. ВСЛУШВАНЕ В МЪЛЧАНИЕТО НА ДЖУНГЛАТА
Известно време капитанът не можеше да се бори със своето отчаяние. Елена бе радостта на неговия живот. Тя бе отвлечена от чудовище, което не бе нито човек, нито животно, и не се знаеше какво щеше да стане с нея. Нейното нежно и прекрасно тяло щеше да бъде може би подложено на гавра и сетне разкъсано на парчета или хвърлено от някое високо дърво в черната и студена вода на блатото, дето нямаше да остане никаква следа от него.
Макар че бе добре запознат с нравите на горския човек, малаецът не можеше да отговори на несвързаните въпроси, които капитанът му задаваше непрекъснато и все по-задъхано, и все по-отчаяно.