Старата мъжка маймуна, уморена вероятно от борбата с крокодила и влаченето на лова, се бе подпряла на един клон и изглеждаше заспала.
Другите непрестанно се движеха: майката ту вземаше своето малко и смешно го галеше, ту го оставяше да си играе около неподвижното тяло на младата пленница.
Сцената бе фантастична, нечувана.
Капитан Редууд се взира няколко мига, сетне бързо напълни пушката си и се прицели в бащата, смъртта на когото желаеше най-много.
След секунда куршумът щеше да се отправи към гърдите на заспалия гигант, ако Лало не бе хванал за ръката забравилия се от мъка баща.
— Почакай, капитане! Остави тая работа на мен. Стрелите ще бъдат по-удобни от куршумите. Миасът няма да падне след първия гърмеж, а само ще се събуди. Намазаната с отрова стрела лети тихо и бързо!
Възраженията на стария приятел бяха верни.
Макар да се лишаваше от удоволствието сам да отмъсти за своето дете, капитанът предостави на своя кърмчия унищожаването на тези чудовища.
Лало отиде на клона, от който капитанът слезе, и хвърли поглед на сцената отсреща.
Прицели се в устата на жертвата и пусна стрелата, която бръмна и се понесе със светкавична бързина.
В здрача, който обгръщаше гнездото на грамадната маймуна, не се видя, не се чу каквото и да било.
Стрелата бе отнесла своята смъртоносна отрова с крилата на вампир.
До ушите на ловците достигна само глухото ръмжене на маймуната, почувствала острието на стрелата, която бе взела за комар или стършел.
Тя протегна лапата си, за да го пропъди.
„Малката клечка“, която се счупи между пръстите й, й се стори може би нещо странно, но не до такава степен, та да я отвлече от сладкия сън. И на следващите убождания не обърна голямо внимание.
След няколко мига чудовището с червеникавата козина се тръшна на платформата — краката му започнаха да треперят и неговият сладък сън се превърна в сън, от който никога нямаше да се пробуди.
Скоро до него се изтегна и неговата съпруга, на която отровата подейства по-бързо.
За малкото миасче бе достатъчна само една стрела. Като видя, че бащата и майката са мъртви, Лало даде знак на капитана и двамата се спуснаха към платформата.
Редууд коленичи пред тялото на скъпото си дете, сложи ухото си на сърцето му и изпика с развълнуван глас:
— Жива е! Лало, тя е жива!
36. БЪРЗО СКОВАНАТА НОСИЛКА
— Тя ще живее! Моята скъпа Елена! Детето ми!
Тези бяха думите, които Хенрих и Муртаг чуха най-напред, когато Лало се завърна и им описа случилото се.
Сетне им каза как Елена се бе съвзела от дългото безсъзнание, което за щастие я бе направило безчувствена към ужасното положение от момента на отвличането до освобождението.
С изключение на няколкото леки драскотини и слабата болка от притискането, Елена нямаше никаква рана.
Тази новина изпълни с радост сърцето на бедния Хенрих, който страшно се бе измъчил от очакването.
Лало бе преплувал до брега, за да вземе брадвата, и помоли дърводелеца да построят сал. По друг начин Елена не можеше да бъде пренесена.
Недалеч имаше бамбукова горичка. С умението на Лало и сръчността на дърводелеца Муртаг салът скоро бе построен и Лало се отправи към островчето.
Но мястото бе така мочурливо, въздухът — така влажен и задушен, че той счете за нужно веднага да тръгнат.
Разбрал чувствата на бащата, малаецът се притече отново на помощ.
— Ако искаш, капитане, можем да сковем за нашата малка скъпа госпожица една носилка!
— Благодаря, приятелю! Безкрайно благодаря! — положи на рамото му ръка капитанът, който не преставаше да се вглежда в бледото лице на детето си.
Лало веднага пристъпи към работа, покани и Муртаг да помогне. Дърводелецът насече двайсетина бамбука, които отнесе на мястото, дето трябваше да бъде изработена носилката.
За да не бъде Елена обгорена от палещото слънце, над носилката бе издигнат своеобразно свързан чадър.
Върху бамбуковите колове наслагаха листа и дебел пласт памук, който събраха от едно пълзящо растение, родствено на обикновения памук.
Легнала на тази мека основа, носена от Лало и от Муртаг, Елена пътуваше като малка царица през девствената гора.
Преди залез-слънце те излязоха от гробната сянка, в която бяха изживели толкова опасните мигове, и скоро стигнаха под голямото дърво до брега на езерото, дето бе започнало трагичното приключение.