Не след дълго те се зададоха със скъпия товар.
Щом ги видя, Хенрих се хвърли във водата, за да ги посрещне.
Като ги наближи, той се метна на лекия сал и прегърна сестра си. Колко много се отличаваше тази прегръдка от онази на чудовището, което бе притискало косматата си ръка така дълго нейното нежно тяло!
Поради страха при отвличането и преживяното след това, момичето бе още слабо и разстроено. Капитан Редууд бързаше да го отнесе по-скоро на брега на езерото, за да се съвземе то напълно.
37. ОТНОВО НА ПЪТ
Милата рожба на капитана се съвзе скоро и престана да страда от преживения ужас. Опасностите при корабокрушението и предишните страдания бяха направили спомена от последното приключение по-леко поносим. Макар че бе още съвсем млада Елена бе станала много по-смела от възрастна жена.
При тръгването си корабокрушенците бяха в отлично настроение. Изглежда съдбата, която толкова време жестоко ги преследваше, бе решила най-сетне да ги покровителства само с радост.
От брега на езерото до края на ширната равнина те вървяха по сравнително равен и лек път.
На места забелязваха следи от червени маймуни. Веднъж дори съзряха една, която пътуваше над главите им. Но тези безобразни орангутани не ги плашеха много. Лало казваше, че миасите не са опасни и не можеше да си обясни странното поведение на онази маймуна, която им бе създала толкова мъки и страхове.
Като наистина опасен за човека той посочваше миас ромби, а маймуната, която бе грабнала Елена, не принадлежеше към този вид — тя се бе оказала миас папо. Нейната постъпка можеше да се обясни само с крайното раздразнение от борбата с крокодила.
Освен този едър вид пътниците видяха и други маймуни при прекосяването на равнината: това бяха миаси касио, които бяха много по-дребни от другите и имаха кротък характер. Но те не срещнаха нито един миас ромби, макар че бяха слушали безкрайни приказки за неговото съществуване на остров Борнео.
38. ПРИЯТЕЛСКО ЗНАМЕ
Към залез-слънце бяха прекосили равнината и започнаха да се изкачват по планината, която се разстилаше пред тях.
След като вървяха неуморно на другия ден, стигнаха до върха на голямата планинска верига. На север пред тях се издигаше върхът Кинабалу, висок около четири хиляди метра.
Надолу не се виждаше никакво препятствие, което можеше да ги отклони от пътя.
Между тях и стария Бруни, столицата на Борнео, нямаше нито планина, нито река.
Капитан Редууд знаеше, че ако не в Бруни, то в Лабуан, разположен на север от стария малайски град, ще се покаже приятелско знаме, под което ще намерят помощ и покровителство.
Прекараха нощта на върха и рано сутринта се спуснаха по западния склон. Капитанът знаеше точно посоката, в която трябваше да вървят.
Отначало бе малко тъмно, тъй като височината зад тях закриваше слънцето, но скоро през кичестите дървета започнаха да се процеждат слънчевите лъчи и те продължиха пътуването при хубава дневна светлина.
Всички бяха бодри и весели. Страхуваха се само да не ги срещат даяки — тези страшни неприятели, за които се разказваха такива невероятни истории!
За щастие, не бе съдено да проверят истинността на разказите.
Лошата звезда, която оказваше влияние над съдбата им, докато бяха в източната част на острова, не ги следваше вече.
Все пак те бяха внимателни и при най-малкия шум бързаха да се скрият край някоя сянка. Лало, който умееше да се провира между храстите като змия, бе истински водач. Под неговото предводителство корабокрушенците прекосяваха хълм след хълм, долина след долина. Подир неколкодневно предпазливо пътуване стигнаха до стръмна верига, която им препречваше пътя.
Мъчиха се няколко часа, докато стигнат най-после върха и горе бяха добре възнаградени.
В полите на планината лежеше Бруни, градът с дървени стени, а надясно от него се виждаше малкият остров Лабуан, над който се развяваше славното знаме на старата Англия.