— Разбирам — кимна Бакстър. — Вземи ме на своя хълм, Арси. И на мен всичко ми дойде до гуша, смешно ми е да седя и да заседавам в тая Тристранна комисия, където всички са такива прагматици и оптимисти, просто ми е смешно да ги гледам и слушам. Току вземе някой Хари Киселбургер, че сложи длан на челото си, сякаш решава световен проблем, а аз виждам скелет, череп и кости… Живот, който си отива… Колко ми се иска да вярвам, че основните събития ще започнат отвъд нашия живот. Стари ми Арси, сериозно, продай ми парче от твоя хълм. Бих казал майната му на всичко, за да живея близо до тебе и вечер да играем канаста. Бих взел Тина и бих живял с нея на твоя хълм…
— Да, бе, как пък не е останала с тебе на нашия хълм — засмя се Арсений Николаевич и приятелски сложи ръка на тила на стария Бакстър.
И по-рано им се бе случвало: ако деловият разговор не вървеше, сякаш тутакси забравяха за него, преструваха се, че не са го и започвали, като с това показваха, че поставят личните си отношения над всякаква икономика и политика.
— Защо да не идва поне през част от годината при мен на хълма — наивно разшири сините си бандитски очи старият Бак. — Ако й се доще свеж хуй, сам ще я пусна в Ница или в Маями, където поиска. Защото отчасти ще се отнасям към нея като към дъщеря. Отчасти — подчерта той. — Арси — той зашепна в ухото на стария си приятел, — аз вече й направих такова предложение, нещо подобно. Предложих й да стане моя спътница, приятелка. Сигурен съм, че проституцията за нея е просто игра. Тя е особена жена, на света са малко като нея, повярвай ми, знаеш какъв опит имам…
В този момент меко, като че с кадифе по кадифе прозвуча гонгът и рядко приятен глас обяви, че самолетът Стокхолм-Симферопол се спуска за кацане.
Отляво на бара светна голям екран, на който в тъмните небеса се появи снишаващ се, мигащ с десетина светлини и огряващ пътя си с носов прожектор джъмбо джет на компанията SAS.
Ултрамодерна, все още неизпробвана никъде другаде освен в Симфи система включи телевизионните камери на борда на огромния въздушен кораб във всичките четири огромни салона, където пътниците усмихнати си разменяха шеги или, напротив, се съсредоточаваха и потапяйки се в нещо като анабиоза, се подготвяха за кацането. Андрей Лучников явно го нямаше нито в първа, нито в средна класа, но в препълнената „икономична“, някъде в задната част се мярна познатото, но кой знае защо дяволски небръснато лице.
Внезапно Тина скочи от табуретката и хукна навън от бара.
— Тина! — извика уплашено Бакстър и скочи, протегнал ръце.
Тя дори не се обърна.
Работата е там, че докато двамата стари джентълмени разговаряха на политически теми, Таня-Тина, седнала край бара, започна да схваща невероятния за нея смисъл на случващото се. Антон и Лидочка Неселроде от време на време си разменяха реплики на руски и тя постепенно разбра кой кой е и защо цялата компания е дошла посред нощ в Аеро-Симфи. Източеният младеж, който между другото веднъж-дваж уж случайно я погали по гърба, се оказа син на Андрей. Идиотката с романтичните въздишки се смяташе за годеница на Андрей, а високият белокос старец, приятел на днешния й клиент (когато употреби наум тази дума, цялата плувна в студена пот), е чисто и просто бащата на Андрей, същият онзи прочут Арсений Лучников. На това място Таня направо загуби ума и дума, а когато на екрана се появи джъмбото, когато видя или убеди себе си, че е видяла ухилената физиономия на Андрей, не издържа и хукна накъдето й видят очите — по-надалече!
Повече от половин час се скита по безбройните коридори и търговски аркади, качва се и слиза с ескалаторите на Аеро-Симфи. Навсякъде звучеше тиха музика, ту тук, ту там се появяваха любезни усмихнати лица с въпроса — ще бъде ли нужна тяхната помощ? Устните на Таня трепереха, тя имаше чувството, че ей сега ще се втурне нанякъде, ще се блъсне в някаква стена и ще запълзи по нея като полусмачкана муха. Хулиганското й „приключение“ сега се превръщаше за нея именно в онова, което си беше в действителност — проституция. Тя отпъждаше от себе си тези толкова пресни спомени — как я бе обладал този старец, как отначало я бе съблякъл и бе докосвал всички места по нея, бавно и замислено, а после изведнъж съвсем по младежки много силно я бе стиснал и я бе обладал, бе я чукал дълго и силно, мърморейки някакви американски мръсотии, които тя за щастие не разбираше, а после… тя отпъждаше тези срамни спомени… а после, разбирате ли, бе започнал да й се обяснява в любов… на кого — на една уличница? А после бе поискал още нещо… може би са му имплантирали маймунска жлеза някаква… да се махат, да се махат тези отвратителни спомени… и с лице, изкривено от яд, тя бе влязла в отворения и празен офис на „Краймиа банк“ и бе връчила на уплашения млад чиновник чека, подписан от Бакстър.