Оказа се, че е чек не за три, а за пет хиляди долара. Щедрата стара горила! Чиновникът, преизпълнен с почит към подписа на горилата, й наброи едри шумолящи банкноти на Въоръжените сили на Юга на Русия: такава сума „тичи“ тя никога не бе държала в ръце. Ето го моето бъдеще — ще стана уличница. Само че кой ще ми плати сега толкова пари? Ще упражнявам занаята по гарите, по клозетите. Мръсна твар. Явно нещо у мен е рухнало веднага щом дадох подписа си на Сергеев, а може би и по-рано — когато „мъжленцето“ наби Андрей. Такива неща не минават безследно. С каквито и импулси, с каквито и рефлексии да оправдаваш поведението си — ти си просто наемна доносничка и мръсна курва. Не си достойна дори да стоиш до Андрей, нямаш право и с мъжа си да спиш, още не се знае дали дъртата горила не ти е лепнала нещо там, на яхтата си, където целият екипаж се изопваше с ръце по шевовете, сякаш че си Грейс Кели, а не сиромашко женче от крайморското заведение; нямаш право и с децата си да общуваш; как ще възпитаваш децата си, мръсно чудовище?
Тя спря до поста за безопасност, където двама въоръжени с къси автомати полицаи внимателно наблюдаваха по телевизора потока от пътници, който изтичаше от търбуха на скандинавския лайнер право в осветения коридор на летището. Полицаите учтиво се поотместиха, та тя да вижда по-добре.
— Франсе, мадам? — попита единият.
— Москва — каза тя.
— О! — каза полицаят. — Избягали ли сте, мадам?
— Откъде-накъде? — ядоса се Таня. — В командировка съм.
— Браво, мадам — каза полицаят. — Аз не одобрявам хората, които бягат от великия Съветски съюз.
Вторият полицай мълчаливо побутна фотьойл към Таня.
Тя веднага видя Андрей, който закрачи по коридора с грозна зелена раница на раменете. Беше облечен от глава до пети в съветски дрехи. Мизерни дънки от плат „планета“, явно чужди, му висяха като торба. На главата му се мъдреше така наречената туристическа шапка, безформена трикотажна топка с надпис „Ленинград“ и пластмасова козирка с цвят на желе от боровинки. Възкъсото найлоново яке беше разкопчано и под него се виждаше от гнусна по-гнусна пъстра фланелка. Великолепните му рижави мустаци не се виждаха, защото целият, до очите бе обрасъл с гъста рижава четина, тук-там на побелели петна. Смееше се, весел донемайкъде. Размахваше ръце, поздравявайки невидимите на екрана свои посрещани, своя благороден татко, красивото си синче, романтичната си жилеста кукумявка годеница и вероятно приятеля на семейството, гадния американски чичко-паричко с присадената маймунска жлеза.
— Не е ли вашият човек, мем? — прекъснал безконечното дъвкане на чуинггъма, я попита вторият полицай.
Лучников мина покрай камерата.
Без да отговори на полицая, Таня рязко стана, отблъсна стола и хукна към края на коридора, където светеше на различни езици надписът „Изход“, където се чернееше спасителната или гибелна нощ и където бавно се точеха жълтите кримски таксита марка „Форд-Питър“.
— Защо се прибираш от Стокхолм? — попита сина си Арсений Николаевич. — Очаквахме те от Москва.
— Не можете да си представите, приятели, какви приключения преживях в историческата ни родина — весело разказваше Лучников, прегърнал през раменете баща си и сина си и с известно учудване, но напълно благосклонно попоглеждайки грейналата Лидочка Неселроде. — Първо си откъснах опашката, не можаха да ми хванат следата. Две седмици се шматках из централните губернии без нищо подобно на паспорт в джоба. Всички смятат, че това е невъзможно в нашата държава, но е възможно, приятели! После започна най-фантастичното. Няма да повярвате — прекосих границата нелегално и ги направих буквално на клоуни!
Арсений Николаевич снизходително слушаше потока от жаргонни съветски експресии, който Андрей изригваше. Вече има бели косми, но още не може да се отърве от хлапащината — ето и сега се перчи със своята съветскост, с тази немислима залежала бъчвария.
— Не, не, нашата родина наистина е страна на чудесата — продължи Лучников.
Той започна да разказва как цяла седмица плавал с някакъв „откачен“ джазмен с лодка „русалка“ към езерото Пюхяярви нейде в непроходимите дебри на Карелия, как живели още една седмица там, на това езеро, като се хранели с боровинки и риба, и как най-сетне при езерото долетял един швед, приятелят на джазмена Кел Ларсон, със собственото си самолетче и как тримата с това самолетче, което едва ли не закачало с търбуха си върховете на елите, прелетели безпрепятствено през държавната граница. Бен-Иван, въпросният джазмен, кой знае защо смятал, че именно този ден всички граничари ще са къркани, защото май в близкия селски хоремаг били докарали водка и евтино вино, и вярно, нищо не трепнало на свещената земя, докато летели над нея — на ви една желязна завеса, а от финландците — тия гадове имали договор със съветските за предаване на бегълците, — от „финците“ се откупили като две и две четири с една каса от същата онази гнусна „водяра“ и ето че долетели спокойно до Стокхолм, а Бен-Иван смятал след седмица-две да се върне по същия начин. Той бил езотеричен тип.