Наглият порочен поглед на руската дебелана пронизваше Таня до кости. Тя вече чувстваше, че сега ще последва лесбийско предложение. „Гадост, мислеше си. Наистина, ето я гадостта на капитализма. Имат от пиле мляко, джобовете им са пълни с пари, всички проституират и жадуват за наслади. Загиващ свят, мислеше си. Трябва да се махам от тук колкото може по-скоро. Утре ще взема самолета за Москва, ще пратя на майната им Лучников и Сергеев с все кантората му, ще си прибера децата от пионерския лагер, ще ремонтирам колата и всички ще отидем при «мъжленцето» в Цахкадзор. Ще тренирам с него. Единствено той ме обича искрено, аз съм неговата съпруга, а той е моят съпруг, той всичко ще ми прости и ще живея в нашия, в моя свят, където всичко е дефицитно, където всички от всичко се страхуват, да, да, той е по-нормалният свят; ще се хвана някъде продавачка или склададжийка в склад за хранителни стоки, ще крада и ще се чувствам нормален човек“.
Междувременно тя бързо и май също много немарливо се хранеше, така че подправката на „Хиляда острова“ вече на два пъти капна на елегантната рокля, която Андрей й бе купил тази пролет от феодосийския „Мюр и Мерилиз“.
В другия край на дългия полукръгъл бар седеше слабо девойче с тъмна фланелка, огромни уплашени очи и глава, с която приличаше на полуоскубана кокошка. В някакъв момент на Таня й се стори, че там е седнала самата тя, че това е нейното отражение, отново се уплаши, но после си спомни, че и облеклото й е друго, и косата й е сресана, и освен това яде шишчета…
От кухнята, която блестеше с плочките и алуминия си, излезе мъж на около четирийсет и пет години, наведе се през бара и вулгарно ухилен заговори нещо на момичето с уплашените очи. То се криеше със салфетката, щъкаше ужасено с огромните си очи и май се канеше да побегне.
В заведението влезе мъж със затъмнени очила, поръча кафе и започна да го пие прав, без да поглежда Таня, но от време на време вдигаше очи към огледалния таван, където се отразяваше всичко. „Ето на, откриха ме вече, помисли си Таня. Разбира се, това е Сергеев. Неговите маниери, неговите очила, само дето брадата му е някак оперетна, като на Радамес, но нима е трудно да си залепиш брада? За тях е фасулска работа. Не, няма да ви се оставя. На никого няма да се оставя. Писна ми, днес ще избягам. Днес ще избягам на място, където няма да ме намерите, където никой няма да ме смята нито за проститутка, нито за шпионка…“
— Ха-ха-ха — каза дебеланата. — Не, не, няма да ме измамите, госпожице, аз виждам, опитен психолог съм и виждам, че и вашето е на нервна почва…
— Оставете ме на мира! — кресна й Татяна. — Просто съм гладна. Цял ден не съм яла. Ако на вас ви хлопа дъската, това не значи…
— Ха така, пипнах ли те! — оказа се, че дебеланата изобщо не слуша възмутената тирада на Таня. Беше се пресегнала с огромната си ръка през бара, ловко бе сграбчила за ризата някакво хлапе „юг“ и сега го притегляше към себе си. — Вчера ме измами, Люба Лукич, но днес няма да ми избягаш. Днес ще трябва да се полюлееш върху дюните на пустинята Сахара… — тя пъхна в устата на хлапето лъжица със сметана и ягоди. — Яж, предател такъв!
Човекът със затъмнените очила, вдигнал до устата си чашката с кафе, бавно изви глава.
Лакътят на Таня трепна. Чинията с остатъците от шишчетата се плъзна по бара и се пръсна на стотици парченца върху теракотения под.
Мъжът със затъмнените очила бързо излезе от заведението и се стопи в мрака.
Момичето с безумните очи притисна до устата си салфетка, сякаш се опитваше да възпре изтръгващ се от нея ужасен вик.
Готвачът с ослепително бялата униформа, явно нейният мъчител, пъргаво, като в каубойски филм, прескочи бара, сграбчи момичето и притисна слабините му до своите. „Лакомницата на нервна почва“ дърпаше с мощната си ръка през бара югославянчето готвач, а с другата тъпчеше в устата му парчета торта.
Таня изведнъж осъзна, че крещи, пищи заедно с онова нещастно момиче с тъмната фланелка, и изобщо не проумяваше накъде трябваше да бяга — изходът към черния площад сякаш криеше още повече безумие и опасности от тази ослепително бляскава нощна лапачница.
Само касиерът, красив възрастен „юг“, който седеше в центъра на залата, беше невъзмутим. Той пушеше холандска пура и от време на време поглеждаше към отдалечения край на залата, където седяха още двама — Таня ги забеляза сега — също с тъмни очила.
— Окей? — питаше от време на време касиерът онези двамата.
Те забелваха зъби и вдигаха палци.
Таня хвърли някаква банкнота на касиера и се втурна към въртящата се стъклена врата. Тук се сблъска с нещастното подгонено момиче. Полата му беше разкъсана и висеше на парцали. Ужасният готвач, гол до кръста, но надолу от него, го преследваше. Момичето изскочи на площада първо и веднага се стопи в мрака. Таня изтича след него.