Когато отвори очи и освободи ушите си, полковник Востоков наистина не беше пред нея. Вместо него насреща й седеше кокалест селяндур с мокра уста и безсмислена усмивка, разкриваща не само дългите му зъби, но и бледите нездрави венци, и с разделени на две врани крила мазни коси.
— Ти, кучко чекистка — отчетливо произнесе той, — я ставай! Сега ще покажем и на тебе, и на гаджето ти, кремълския гъзолизец, че е още рано онези да празнуват. Стани!
Три фигури с тъмни якета и качулки на главите се появиха в нишата и закриха морето с внушителните си плещи.
Тя стана, трескаво обмисляйки какво да направи, за да не се даде жива на тези типове. Сега не можеше да се измъкне. Трябваше да се подчини, да приспи бдителността им, а после да се хвърли от парапета на камъните или под някоя кола, или да изтръгне пистолета, ножа от някого… и… да се наръга в корема…
— Излизай! — изкомандва главният с кучешката усмивка и също нахлузи качулката на главата си.
Заобиколена от четиримата маскирани субекти, Таня излезе от заведението. С крайчеца на окото си видя, че съдържателят и две сервитьорки уплашено надничат иззад осветения бар. С крайчеца на ума си помисли — ами ако и това са някакви поредни филмови снимки, сред които случайно се е натресла, и сега ще се чуе оглушителното:
— Stop! Thank you for shooting!
Уви, не бяха снимки. На крайбрежната улица беше спрял огромен черен русо-балт със затъмнени и очевидно непробиваеми стъкла. Хвърлиха Таня на задната седалка, също там скочиха и тримата бандити, а шефът се намести отпред до шофьора и свали качулката от главата си. Колата меко измина крайбрежната улица и по извиващата асфалтова лента мощно и безшумно започна да набира височина — бе поела или към акведуктите на автострадата, или към някакви неизвестни улички по хълмовете на Ялта.
Бандитите залепиха устата на Таня с плътна гумена лента. После един от тях й разкопча роклята и започна да мачка и смуче гърдите й. Друг й запретна полата, разряза с нож пликчетата и напъха цялата си лапа във вагината й. Всичко това се правеше в пълна тишина, без никакъв звук, само возещият се отпред шеф тихо изхлипваше от наслада. Таня разбра, че този път не е възможно да се измъкне, че с нея се случва нещо вече абсолютно ужасно и за съжаление това не е краят, а само началото.
Лимузината мощно се движеше по тясна уличка сред спящи къщи, когато изведнъж отпред от една пресечка със страхотна скорост изскочи военна кола на петна и се закова пред русо-балта. Както винаги при автокатастрофи, отначало никой не можеше да схване какво се е случило. Вътрешностите на русо-балта бяха облицовани с много мека тапицерия, така че нито Таня, нито насилниците й пострадаха особено, само подскочиха до тавана и изпадаха в различни посоки върху меките възглавници. Отпред стенеше, едва ли не ридаеше шефът, който се бе ударил силно в челното стъкло. Шофьорът, в чиито гърди се бе забил воланът, рухна в безсъзнание. От военната кола веднага изскочиха три момчета с комбинезони на десантници. През задното стъкло се виждаше как стремително се приближава още една, абсолютно същата като тази кола, от която в движение, държейки автомати над главите си, изскочиха още трима. Избухна немного силен взрив, вратата на русо-балта падна и десантниците мълниеносно издърпаха навън всички. Не мина и минута и всичките четирима бандити вече бяха с белезници. Без много церемонии ги натикваха в колата, която бе дошла отзад. Там хвърлиха и безчувственото тяло на шофьора.
При Таня дойде един от спасителите й и допря длан до слепоочието си. Тя забеляза на баретата му овал в цветовете на дъгата и си спомни, че това е бил знакът на военната авиация в предреволюционна Русия.
— Молим за извинение, лейди — каза войникът, — позакъсняхме. Чантичката ви, лейди. Моля насам. Нашата кола е нормална. Можете от нищо да не се притеснявате, лейди. Ще ви закараме в хотела.
Лице със слънчев тен, белозъба усмивка, мощ и спокойствие. От какъв свят се пръкнаха тези шест яки и добре сложени момчета?