— Хайде, Филя, кажи най-сетне, попитай ме — каза Арсений Николаевич.
— Добре — Филип Степанович си пое дъх. — Арсюша, ден след ден ние измираме. Колко останахме вече? И един батальон няма да се събере. Арсюша, при тебе ме пратиха другарите ни. Чувстваме, че те скоро ще дойдат. Та това е безспорно, ще дойдат. И ние на тяхно място щяхме да дойдем, няма друг начин. Кажи ми, можем ли ние, последните доброволци, да гледаме на тях като на наша армия?
Арсений Николаевич не се замисли дори за минута.
— Не, това не е наша армия — каза той.
В топлата майска вечер на откритата веранда на литературния ресторант „Набоков“ Антон Лучников свиреше на саксофон за бременната си съпруга. Изпроси инструмента от един музикант: Джей, дай си свирката за малко, искам да посвиря на жена си, защото тя ми е много бременна. Всички тук бяха свои хора, приятели, все якита и, естествено, прочутият саксофонист Джейкъб Брил не отказа на Тони и му даде своето златно съкровище, само го помоли да не слюнчи много. Кумирът на подземната станция „Шатле“ на парижкото метро засвири в стил „ретро“ мелодията „Сантиментално пътешествие“. Мислеше, че ще смае всички с тази древна мелодия, която неотдавна бе изнамерил в бащините си архиви, но се оказа, че всички познават парчето, всички посетители в „Набоков“, да не говорим за музикантите, които веднага се включиха и само леко се усмихваха, когато той извиваше солото. А пък певицата на оркестъра, дългокраката черна Заира, с прилепналата по тялото й черна рокля и цялата напомняща строен изопнат крак, застана до Тони и запя:
Антон свиреше, загледан в жена си с влюбени очи. Беше въпрос на дни да роди. Ще си имам детенце, син или дъщеря, още едно близко същество ще се появи на света. Майката може да си отиде, но ще дойде детето, то ще запълни онова, което се нарича с гнусната дума „празнота“, черната дупка в пространството, образувала се с напускането на майката. След неотдавнашната смърт на майка си той почувства, че се е променил, може би е узрял, може би за това има някаква друга дума, но се е променил коренно. Всеки човек има свой космос, но в моя е прекалено просторно, има прекалено много празноти… Мама си отиде, а баща ми дори не знае за това, орбитата му се отдалечава, той се върти в студените пръстени на своята подла слава, отлита все по-далече и по-далече от мен… и от дядо… Какъв късмет, че в моя свят влезе тази толкова гореща Памела… Ето я, седи с огромната си африканска дреха, но тумбакът й пак се вижда, не може да се скрие, там е моето дете…
Черната тъничка дъщеря на татарин и негърка Заира, помръдвайки рамене и бедра, сякаш се мъчеше да се изкопчи от чорапа си.
Съживи късата ми памет… Когато видях двете американки на търговската уличка в Истанбул, нима предполагах, че едната ще ми стане съпруга? Май дядо е виновен, май именно той каза — ето я жена ти, Антошка! Баща ми не каза това, може би само си го е помислил, спомням си, че в „Калипсо“ ни хвърли някак странен поглед, но нищо не каза. Не му е до това. Той твори история… Каква глупост е цялата тази история; цялата тази политика. Ех, да можех да свиря на сакс като Брил!
Той завърши мелодията и с церемониален поклон върна инструмента на собственика му.
— Добре свириш — сериозно каза Брил. — Искаш ли да поработя с тебе?
— Много искам, Джей — каза Антон. — Готов съм да започна още утре.
— Да си посвирим, докато не са дошли червените — каза Джей Брил.
— Сега и при тях може да се свири на саксофон — каза Антон. — Тъкмо там ме научиха. Един Дим Шебеко.
— Аха — кимна е уважение Брил. — Знам го.
Антон се върна на масата, където като златна богиня се бе възцарила Памела, а до нея седяха най-близкият им приятел, носителят на трета награда от „Антика ралито“ Маста Фа, и още няколко момчета и момичета от първия национален конгрес на яки, който още със създаването му се бе разпаднал на много групи, групички и отделни личности. За съжаление баща ми е прав — мислеше си Антон: яки идеята се е зародила преждевременно, нужно й е най-малко още едно поколение. Може би ето този, който се гуши сега в Памела и толкова колосално е разтеглил матката й, може би именно този тип би могъл да стане истински яки, ако… ако не… ако сега не беше такава тъжна и чудна пролет, ако всички ние, целият наш остров с всичките му скали и заливи, не беше омагьосан от очакването на неизбежното, хипнотизиран от тайнственото северно мълчание. Впрочем какво значение има всичко това, аз никога няма да тръгна по пътя на татенцето си, никога не ще позволя да ме пороби която и да е политическа идея, те са коя от коя по-отвратителни, стига ми тази отровна омая, по-добре да свиря на саксофон, по-добре да отида е Памела в нейното Малибу, да забравя, че съм руснак, че съм яки, да забравя за Остров Крим, стига вече… Отново и отново в паметта му изникваше грохналият дворец в покрайнините на Рим, смъкнатите от стените тапети, изскачащите при всяка крачка плочки на паркета, миризмата на разложение, на непредотвратимо нещастие… Той тръсна глава, когато улови върху себе си неспокойния поглед на Памела.