На това място фон Вите се сепна и млъкна, май разбра, че е прекалил, преиграл е. Докато говореше всичките тези глупости, включително и когато предаваше поздравите си за Лучников-старши, той, кой знае защо, не поглеждаше Андрей, а се обръщаше към своя познат Сабашников, той пък, както винаги, също доловил лекия фалш, прекрасно се нагоди към играта на стареца и се правеше на „младежта“, на един вид надраснал възрастта си гимназист, пъпчив чекиджия, смущаваше се, хихикаше и дори от време на време си хапеше ноктите, подлецът. В края на краищата генералът все пак погледна Лучников и се постресна, май дори леко се уплаши. В този момент Лучников тръскаше пепелта от своята сигарилос в пепелник с кремълска кула, зорко изучаваше генерала и явно не беше младежта, камо ли „момче“.
— Вярно ли е, Витолд Яковлевич, че през трийсет и шеста година сте се срещали със Сталин? — попита той.
— Момчета, момчета — старецът по инерция заклати пръст с лукав укор, но явно се беше стреснал.
— Аз съм главен редактор и издател на „Руски куриер“, ей онзи вестник, който е на бюрото ви.
— Ама, моля ви се, Андрей Арсениевич! — старецът плесна с ръце, разигравайки невероятна политическа хитрост. — Че кой не знае това!… Кой не ви цени!… Вие дори не си представяте колко се радваме ние тук в чужбина на родното слово, било то в московската „Правда“, или в симферополския „Куриер“! Ние, рус…
— Ако обичате, Витолд Яковлевич!… — въпреки условното наклонение и многоточието тази фраза на Лучников прозвуча като немислима дързост, а подкрепена от последвалия странен жест — леко, с четвърт сила стисване на старческата китка, — се превърна едва ли не в ултиматум, сиреч стига циркове.
След тази фраза и този жест генералът рязко се промени. Бързо енергично сменяне на очилата, вместо синкавото хитро опушено — чисти и силни лещи — самото внимание.
— Слушам ви, господин Лучников.
Започна бърз диалог, по време на който Петя Сабашников, също моментално нагодил се, живо реагираше, вдигаше вежди, правеше умна физиономия, енергично кимаше или отрицателно подрусваше леката си дворянска глава.
— ЛУЧНИКОВ: Ние изразяваме Идеята за обща съдба.
— ФОН ВИТЕ: Кого представлявате?
— ЛУЧНИКОВ: Определено интелектуално течение.
— ФОН ВИТЕ: С наименование?
— ЛУЧНИКОВ: С наименование Съюз за обща съдба. Абревиатурата му е СОС.
— ФОН ВИТЕ: Браво! Това наистина е находка — СОС! Кого обаче…
— ЛУЧНИКОВ: Ваше превъзходителство, зад нас не стои нито едно от разузнаванията в света.
Фон Вите мълчи. Очите му зад лещите безсмислено се увеличават.
— ЛУЧНИКОВ: Сигурно ви е трудно да си представите това?
Фон Вите мълчи. Очите му осмислено намаляват размерите си.
— ЛУЧНИКОВ: Нашата сила е в пълната гласност и…
— ФОН ВИТЕ: Защо се запънахте?
— ЛУЧНИКОВ: …и в готовността ни за всякакъв обрат на събитията.
— ФОН ВИТЕ: Аз бих произнесъл думата „обреченост“…
— ЛУЧНИКОВ: Сега е мой ред да ви поздравя. Браво, генерале!
Размяната на иронични усмивки мина, както се казва, „на реми“.
Схванал, че клоунадата окончателно е приключила, Пьотър Сабашников стана и се оттегли в онзи ъгъл на кабинета, където зад стъклата на аквариума се пулеха срещу случващото се декоративни риби и в клетките чирикаха няколко руски птици, сигурно подаръци от комсомолските организации в Урал.
— Може би, ваше превъзходителство, въпросът ми за Сталин ще ви се стори по-уместен — каза Лучников. — Интересувам се как реагира вождът на прогресивното човечество на идеята за обединение.