— Ами добре, нека влезем в хотела — покани той стареца.
По лицето на фон Вите плъзна смутена усмивка.
— О, не, едва ли ще бъде много удобно. Там, в хола ви чакат.
— Мен? Чакат ли ме? — Лучников рязко се обърна към хотела.
През стъклената врата се виждаха дремещият нощен портиер, късче от килима, половинка от картина на стената, празен фотьойл. Прозорците бяха със спуснати завеси.
— Някакви приятни личности — проговори фон Вите. — Впрочем, Андрей Арсениевич, не е и нужно да влизам. Просто исках да отговоря на въпроса ви, а това ще ни отнеме не повече от пет минути.
Той извади нова цигара „Бояр“, запали я и за миг се замисли, сякаш мислено отплувайки във времената, когато го бе приемал Сталин. Лучников приседна на капака на реното — беше нагрят като крайбрежен камък на някой плаж в Гърция. Помисли си за „приятните личности“. „Кои ли ще са тези приятни личности, уморено, без страх, но и без храброст в душата си мислеше той. Веднага ще започна да стрелям, без много приказки“. Не се въздържа и се прозя.
— Тогава Сталин ми каза буквално следното: „Нашият народ ненавижда белогвардейското гнездо в Черно море, но засега няма нищо против съществуването му. Трябва да изчакаме някакви си петдесет години. Върнете се в Париж, генерале, и се борете за правото дело“.
Докато предаваше думите на Сталин, Фон Вите, естествено, не си спести имитацията на грузинския акцент.
— Така си и мислех — каза Лучников. — Не ме изненадахте. Изненада ме само конкретността на историческия срок. Петдесет години май още не са изтекли, а?
Фон Вите слабо се усмихна на спомените си.
— Това беше последното ми ходене в Москва. Същата вечер гледах „Лебедово езеро“ в Болшой. Божествено!
— Благодаря ви, Витолд Яковлевич — със сетно усилие на вонята Лучников изигра разбиране на историческото значение на тзи миг, силно стисна голямата мека генералска ръка. — Извинете ни за някои грубости, но повярвайте… аз извънредно много ценя… и бях сигурен, че в края на краищата… — и силите му окончателно секнаха.
Старецът счупи цигарата си и веднага извади нова.
— Прав бяхте, Андрей Арсениевич — изведнъж с пресипнал глас изрече той. — Аз изживях жалък и страшен, абсолютно недостоен живот…
Извърна се и бавно тръгна да пресича улицата. Струйка пушек се вдигаше над лявото му рамо. Вдигна бастуна си и повика такси.
В хола на „Савой“ във фотьойлите от зеленикава кожа Лучников го очакваха трите красавици от магазин „Сен Лоран“. Какъв усет за чувствата на другия, разбирате ли. Ето ви го новия свят, новите отношения между хората. Направиш си майтап в стар стил, подхвърлиш между другото шеговита покана, а после се чудиш: взели са я на сериозно. Пардон, не мога да си помръдна нито ръката, нито крака. Впрочем някои неща все пак мърдат. Да, да, нещо живна. Неочакваните резерви на организма. Моля, мадмоазел. Моля, мадам. Позволете да отбележа, че тази рокля с презрамки и кожата около лебедовата ви шия ми вдъхват много повече оптимизъм, отколкото дневният ви костюм в стил теоретика на революцията Антонио Грамши. Много съм поласкана от вниманието ви, мосю Рюс, но аз не съм сама тук, както виждате, с нас са и тези две дивни създания. Дума да няма, чудесна компания, как да не се зарадваш на такава изненада. Надявам се, че в стаята ми ще се намери и място, и радост за всички ни…
В ивичките светлина, проникваща от жалузите, около Лучников на килима се усукваха някакви чудни, ароматни, трепкащи и еластични неща. Ръцете му се плъзгаха по тези неща, докато дясната не напипа, не щеш ли, кораво пулсиращо стълбче, напомнящо неговото собствено. Ами това, ако позволите да попитам, чие петленце е? Надявам се, не е вашето, мадам? О, не, то е на нашата мила Жулиета. Разбирате ли, тя е корсиканка, какво да се прави. Така, така, ситуацията се прояснява. В нашия чудесен съюз на мен се е паднала ролята на възпламенител и аз ще я изиграя на драго сърце. Моля ви, мадам, оставете вашите момичета, естествено, и Жулиета с нейния корсар, за известно време на мира и се настанете по традиционния тропически начин. И тъй, навлизаме в делтата на Меконг. Благодаря ви, мадам. На вас едно огромно благодаря, мосю Рюс, от мен и от моите момичета. Момичета, при мен, благодарете на джентълмена.
Заспивайки, той още дълго усещаше около себе си усукване, целувки, примлясване, хлипане, щастливо кискане, лекичко ръмжене. Благодатен сън. Платон, самолетът, залезът на цивилизацията…
ГЛАВА ШЕСТА
Декадентщина