— Е, ти май вече най-сетне го проумя — усмихна се Кузенков.
— Сега то просто проникна до мозъка на костите ми — кимна Лучников.
Хотел „Интурист“. На входа група французи любопитно наблюдаваха преточването на странната тълпа: крайно интересно явление е този руски народ, уж са бели, но не са никакви европейци. Ядосан и разговаряйки на висок глас с Кузенков, Лучников се движеше право към напрегналите се портиери. Двамата помрачнели вохровци, украсени с ширити, щом дочуха руска реч и предусетиха акция на властта, се заусмихваха и заспоглеждаха. Ами вие накъде, господа другари? Уви, жертвата изведнъж се превърна в господар: един от двамата подозрителни руснаци представи с два пръста ум да ти зайде каква книжка — ЦК на КПСС, а с третия пръст посочи зад рамото си — заемете се с багажа на нашия гостенин. До тротоара вече се наместваше съпровождаща кола и от нея юначаги от Моссъвет разтоварваха маркови куфари. А пък вторият руснак, а именно значи който се явяваше гостенин, съвсем потресе интуристката стража — извади, разбирате ли, от портфейл от крокодилска кожа кинт с двуглав орел — 10 тичи! Кримчанин — досетиха се ветераните на невидимия фронт. Обожаваха тези хора: първо, приказват що-годе на нашия език и, второ — долара днеска хич го няма, а руската рубла много дори си я бива.
— Чакали — каза Лучников. — Откъде, вашта верица, ги вземате тези лайнари?
— Не се ли сещаш откъде?
Когато общуваше с Лучников, той постоянно се усмихваше — с усмивка на превъзхождаща персона, усмивка, съдържаща основополагаща мъдрост, която събеседникът не е в състояние да проумее, колкото и да се мъчи, уви. Това вбесяваше Лучников.
— Абе, Марлен, защо се усмихваш с такова превъзходство? — избухна той. — С какво толкова сте ни надминали? Икономиката ви е в разруха, в политиката — пълни идиотщини, в идеологията — тъпизъм!
— Спокойно, Андрей, спокойно.
Качваха се с асансьора към петнайсетия етаж, а спътниците им, западни германци, ги поглеждаха учудено.
— В магазините ви мирише на развалено, народът мрачен, а те, видите ли, се усмихват снизходително. Големи мъдреци сте се извадили! — продължи да мърмори Лучников и на петнайсетия етаж. — Престани да се усмихваш! — кресна той. — Ще се усмихваш в чужбина. Тук нямаш право да се усмихваш.
— Усмихвам се, защото предвкусвам обяда и хубавата чашка водка — каза Кузенков. — А ти се нервираш, защото си махмурлия, Андрей.
Кузенков с усмивка отвори пред него вратата на луксозен апартамент.
— Абе за кой дявол ми наемате тези двуетажни дворци! — крещеше Лучников. — Да не съм ви някое африканско марксистко царче!
— Пак ли дисидентстваш, Андрей? — усмихна се Кузенков. — Още щом слезеш на Шереметиево, започваш да дисидентстваш. А между другото тук са доволни от теб. Имам предвид новата насока на „Куриер“.
Лучников остана като гръмнат.
— Доволни са от новата насока на „Куриер“ ли? — аха-аха, да се задави, но после схвана: да, да, наистина, може да се сметне и за нова насока… след онези заплахи… разбира се, може да са си помислили…
Масата в милионерския апартамент беше вече сложена и на нея имаше всичко, с което Москва взема акъла на важните гости: и най-крехка сьомга, и хайвер, и шунка, и раци, и водка в кристални чашки, и любимото на Лучников червено вино „Ахашени“ в прашасали бутилки.
— Тази „кремльовка“ заради новата насока ли ми е отпусната? — злъчно се осведоми Лучников.
Кузенков седна насреща му и престана да се усмихва и в това сега отчетливо можеше да се прочете: е, хайде стига си дърдорил, стига евтини критикарства. Лучников си помисли, че наистина стига, прекалих, приказвам ангро, това намирисва на безвкусица.
Първата чашка водка наистина тутакси промени настроението му. Московски уют. Някога го бе поразило усещането за този московски уют. Уж би трябвало всеки миг да чувстваш дразнещото внимание на „чеката“, несигурността в едно общество на беззаконието, но не щеш ли, те обзема спокойствие, една тишина на душата, атмосферата на московския уют. Пак е разбираемо, когато това се случваше в малките пресечки на „Арбат“ — там има места, където в полезрението ти не попада нищо совдеповско и можеш да си представиш ей на този ъгъл малкото кадетче Арсюша, — обаче не, дори и на прословутата улица „Горки“, където зад прозореца долу на покрива се виждат каменните истукани на късната сталинска декадентщина, представителите на братските трудещи се народи, дори и тук след първата чашка водка забравяш парижката нощна бъркотия и се потапяш в московския уют, който прилича на почесване със старо пръстче по темето — подремни си, Арсюшенка, бъди нежен, Андрюшенка.