Татяна Лунина, този път с делови костюм тройка от туид от улица „Сент Оноре“, с помощта на примижал поглед се правеше на ревнива кучка, зорко следейки придвижванията на своя Андрей сред тълпата. Ролята, която играеше тук, приятно гъделичкаше самолюбието й: уж е никоя, уж е абсолютно случайна гостенка, но същевременно почти всички знаят, че тя хич, ама хич не е случайна тук, че тук именно тя е първата дама и какъв е костюмът, с който е облечена, от чии ръце го е получила. Опияняваща ситуация, интересно е да играеш „кучка“… Не щеш ли, както разговаряше с един бразилски дипломат, тя улови изключително внимателния, анализиращ поглед на някаква непозната личност. Изведнъж под този поглед я прониза усещането за нестабилност, неустойчивост, за абсолютна необоснованост на днешната й толкова уверена и приятна позиция… за наближаващи непредсказуеми промени. Някой бе отвлякъл Лучников, друг бе заслонил от нея мъжа й, непознатата личност си сложи тъмни очила, „латино любовникът“ от Бразилия с изненада откри до себе си вместо международната курва объркана малка руска провинциалистка.
И точно в този момент започна суетливото раздвижване — пристигнаха, пристигнаха! Кой е пристигнал? Не кой да е, а другарят Протопопов! Никой дори не беше очаквал подобна чест. Всъщност най-енергичната личност в компанията от уморени колеги. Невероятно оживление в залата — какво ли би означавало това? Влязоха телохранители и бързо се смесиха с тълпата. Борис Теодорович Врангел, обзет от партиен ентусиазъм, не по-слаб от този на кой да е секретар на обком, се втурна да посрещне гостенина. Протопопов имаше малка, гордо вдигната в своето класово самосъзнание брадичка. На Врангел като човек свой по партийна йерархична етика подаде ръка, без да го погледне, за сметка на това обаче дари шефа на „Куриер“ като представител на временно независимите „прогресивни кръгове на планетата“ с усмивка и любезно ръкостискане.
— Ето, успях да намеря десетина минутки — значи любовта към умалителните живееше и на московския олимп, — в момента имаме страшно много работа във връзка с наближаващия… — какво? Какво? Какво наближава? Лек ступор сред тълпата — с наближаващия юбилей… — успокоиха се — какъв юбилей? — няма значение, просто един юбилей — но реших да засвидетелствам… чета вашия вестник… не всичко в него е, извинете, равноценно… но напоследък… да, да, чета го с известен интерес… — пауза, усмивка, разбирайте я, както искате — ние винаги сме приветствали развитието на прогресивната мисъл в… — нима сега ще произнесе думата „Крим“, нима нещата са се раздвижили? — …в Източното Средиземноморие… — не, нищо не се е раздвижило; не е ли? Нищо ли не се е раздвижило? Може би все пак мъничко…?
Поднесоха шампанското — изключително прозрачно, скъпоценно, „Нова светлина“ с цвят на предзалезно небе. Другарят Протопопов отпи една глътка и цъкна с език — оцени го! Мълвата говори, че ТЕ ТАМ, ако изобщо пият нещо, то е само това. С мек хумористичен ужас отказа да опита предложения му кравай с хайвер — грижа се за фигурата си, разбирате ли. Не, не, нещо все пак се е раздвижило — такава човечност!
— Мечтаем за деня, Тимофей Лукич, когато нашият вестник ще се продава в Москва редом с „Известия“ и „Вечерняя Москва“ — каза високо Лучников.
Всички замряха. Дори „букетчетата“ застинаха в красиви пози. Само „вълкодавите“ от охраната продължаваха да си вършат работата — безшумно зрително инспектиране. Другарят Протопопов отпи още веднъж. Чудесна възможност — един комплимент за „Нова светлина“ и дързостта на Лучников отлита в аналите на политическите нетактичности. Всички чакат. С потракване се търкалят историческите мигове.
— Това зависи от… — другарят Протопопов се усмихва, — от взаимността, господин Лучников… — надига се сдържано — възбуден шепот. — Мисля, казах, че не всичко във вашия вестник е равноценно, нали?… — така, така, точно така го каза, не можеш хвана в крачка другаря Протопопов. — …Та значи в бъдеще всичко, естествено, ще зависи от взаимното разбиране… — „букетчетата“ грейнаха, усетили всеобщата нарастваща екзалтация, — планетата ни е една… морето ни е едно, другари… има много общо помежду ни, приятели… — на това място всички разцъфнаха в обща открита усмивка, — …но и много различия ни делят, господа… — усмивката угасна, нали не може вечно да грее, я, — и тъй, аз вдигам чаша за взаимното разбиране!…