Силно ръкостискане за временно независимите сили на планетата, строг одобрителен поглед за Врангел и без бързане и разбирайки грижите на охраната, подготвяща пътя му, и запазвайки, естествено, класова солидност, другарят Протопопов си тръгва.
След тръгването му около кьорсофрата се възцари мъртво вълнение. Официалните гости бързо си шепнеха помежду си. Полуофициалните и неофициалните писатели (а сред поканените имаше и такива, едва ли не изхвърлени от обществото представители на руската творческа мисъл) хихикаха. Кой от тях бе предполагал, че ще види отблизо един от портретите? Такова нещо е възможно само в „Куриер“, момчета, не, не, ние наистина живеем във времето на чудесата. Дипломатите, загадъчно усмихнати, веднага заприказваха за балет, за спорт, за руското шампанско и постепенно започнаха да се изтеглят към изхода — професия, няма как. Журналистите се събраха около Лучников, престорени, че се занимават със светско бъбрене, а в действителност току поглеждаха към него и очакваха statement.
— Господа! — каза Лучников. — Формулата за взаимност, предложена от Тимофей Лукич Протопопов, напълно задоволява редакцията на вестник „Куриер“.
ЮПИ, АП, Ройтер, PTA, Франс Прес, АНСА и останалите, включително трима японци, драснаха по нещо в бележниците си с модерните монблани в стил „ретро“.
Закуската беше към края си.
— Защо така се унижаваш, Андрей, неприятно е да те гледа човек — каза Гангут на сбогуване, — все пак се причисли към прогресивното човечество.
— Скоро ли ще се връщате на Острова, Андрей Арсениевич? — попита на сбогуване международният наблюдател на „Правда“ и изхъмка, без да дочака отговора. — Сиреч „време е, време е“.
— Как беше като цяло? — попита Лучников, когато се сбогуваше с Кузенков.
Той само се усмихна; усмивката му беше ободряваща.
— Защо никога не се обаждате, Андрюша? — попита на сбогуване едно от „букетчетата“. — Обадете се някой път, да поседим, да си побъбрим, да си спомним старите времена.
Залата много бързо опустяваше, а навън започваше да ръми. Потискащият ден тлееше в края на „Кутузовския проспект“. Неловкостта, глупостта, абсолютната нелепост и безсмисленост на „общото дело“, на общата идея, на общата съдба, на каквато и да било дейност, на каквато и да било активност, затъпяващата тъга и неудобството — всичко това тормозеше А. Лучников, който стоеше мълком до прозореца. Празни бутилки и остатъци от храна, нагризан кравай със следа от червило, също като менструално зацапване — ето резултатите от безсмислената „закуска с шампанско“. Бягай в Нова Зеландия.
И тогава до слуха му долетя гласът на Татяна:
— Чао, Андрей!
Той трепна, извърна се от прозореца. За пръв път мисълта за ферма в Нова Зеландия не се бе обединила в главата му с Таня и това го уплаши.
Залата вече беше почти празна. Само в най-отдалечения ъгъл в един фотьойл предизвикателно се кискаше едно „букетче“ което все пак бе успяло да се напие (май беше Лора, бивша танцьорка от мюзикхола), а недалеч от нея някакви трима юнаци делово обсъждаха въпроса — кой ще поеме джентълменските задължения по доставката на „букетчето“ в по-подходяща диспозиция.
Таня стоеше на вратата. Десетобоецът я държеше под ръка. Тя го гледаше смутено и позата й беше някак неудобна и скована. Можеше, естествено, да си тръгне, без да се сбогува, но ето — напомням за себе си. Нищо повече — само едно напомняне. Разбира се, беше почувствала, че той я е забравил напълно. Усетът на Татяна Лунина беше свръхестествен.
Десетобоецът учтиво, полудипломатично, полуприятелски се усмихваше. Лучников си помисли, че изпод кожата на този красавец атлет вече настойчиво подава глава друг един — доста застарял и не съвсем здрав човек. Може би тази илюзия идваше от излишната му наеженост, една наеженост, явно преувеличена от днешната му от-го-вор-ност като представител на съветските спортни организации.
„Нима знае за нашите отношения?“, помисли си Лучников в този момент.
— Андрей, искате ли да дойдете у нас да пийнем чай? — каза Татяна.
Десетобоецът със застинала усмивка извърна към нея монументалното си лице, явно не схвана отведнъж смисъла на поканата. Главен редактор на буржоазен вестник — на чай?
— Чай? У вас? — пообърка се и Лучников.
— Защо не? Имаме чудесен английски чай. Ще поседим сред домашен уют — неочакваният за самата нея дързък ход я бе променил буквално за секунди. Лучников видя онази жена, която го бе поразила преди десетина години — нахакано московско момиче, което може и като курва да ти пусне в някоя вана, и да те влюби в себе си за цял живот.