— Разбирате ли за какво говоря? — десетобоецът настойчиво пулеше очи срещу Лучников над четвъртата си чашка.
— Разбирам.
— Нищо не разбирате. Там при вас веднага забравят за спортистите, а у нас има постоянни грижи. Това разбирате ли го?
— Разбирам.
— Нещо не личи да ме разбирате. Не виждам такова нещо по физиономията ви.
— Ох, ще умра — Татяна се превиваше на стола си. — Андрюша, направи умна физиономия.
— Няма какво да се смееш — десетобоецът хвана жена си за рамото. — При тях е едно, при нас е друго. Ето, другарят ще ти потвърди без никаква пропаганда.
— Вярно, у нас не е същото, не е така мащабно — потвърди Лучников, като поглеждаше изкосо Саша, който седеше на дивана подвил крак под себе си. — Ние изобщо нямаме комитет по спорта. Всичко е оставено на самотек. Много видове спорт доста куцат.
— Видя ли! — извика десетобоецът, втренчен в лицето на жена си, която в този момент, укорително издула устнички, кимаше на чуждоземеца. — Как не ви е… ах-ах-ах…
— Което искахме да докажем! — четвъртата чашка потъна в бездънните дълбини. — Сега пък ти вземи да кажеш, че съветските спортисти били професионалисти!
— Никога не бих казал такова нещо — Лучников решително отхвърли подобно предположение.
— Не, бе, кажи, кажи — напираше „мъжленцето“. — Мислиш, че не знаем какво да отговорим ли?
— Той наскоро ходи на семинар по контрапропаганда — любезно поясни Татяна.
Милочка, облечена с яке и с шапка, мина през хола към изхода с чанта през рамо и сърдито затръшна вратата — явно не й харесваше бурно развиващото се родителско напиване.
— Фи-гу-рист-ка — със закъснение я посочи баща й с вече леко неуверен пръст. — Колко изкуствени пързалки имате вън вашата белогвардейщина?
— Три — каза Лучников.
— А пък ние — сто и три!
Саша извади краче изпод дупето си и тръгна към антрето. „Моята походка, помисли си Лучников, или пък неговата?“ Гордо понесъл пред себе си носа на Лучников, Саша затвори вратата след себе си плътно и решително. Явно децата тук са опозиция на конячените разговори на родителите си.
— Хокей — кимна след него татето „мъжленце“. — Голямо бъдеще!
— Ето че останахме сами — почти безсмислено се разкикоти Татяна.
— Ама защо не отговаряш на въпроса ми? — десетобоецът помести стола си по-близо до Лучников и отново наля чашките. — Е, професионалисти ли сме или аматьори?
— Нито едното, нито другото — каза Лучников.
— Тоест?
— Спортистите в СССР сте държавни служители — каза Лучников.
Шестата чашка увисна във въздуха. Челюстта на десетобоеца се отпусна. Таня изпадна в луд възторг.
— Андрюшка, браво! „Мъжленце“, казаха ли ти го! Ей сега ще глътнеш някоя муха! На семинара не са ги подготвяли за такъв обрат!
Тя се залюля на стола и лепна на Лучников една целувка но бузата. Столът изхвърча изпод нея, но тя не падна (реакции на атлетка), а прелетя върху коленете на Лучников и му лепна още една целувка, вече по устните.
— Е, ама и ти, Татяна… — промърмори десетобоецът. — Все пак не е учтиво, между другото… чужд човек по устните…
— Ами че той не ни е чужд — смееше се Татяна и гъделичкаше Лучников. — Идеологически ни е чужд, но в кръвно отношение е наш. Нали е руснак.
— Наистина ли сте руснак? — учуди се съпругът. Изведнъж Лучников остана крайно изненадан, като се видя в огледалото с открито гневно лице и с ръка, обвила със собственически жест раменете на Татяна.
— Ами че аз съм сто пъти повече руснак от вас, другарю „мъжленце“! Нашият род води началото си от Рюрик!…
— Рюриковият род са… белоруси… — изхъмка десетобоецът. — Не това е най-важното. Важното е вътрешно да си честен, да не си реакционен! Тръгвай с мене!
Той сграбчи с желязна лапа Лучников за рамото. Таня, без да спира да се смее, натисна клавиша на музикалната уредба. В апартамента зазвуча „Балада за Джон и Йоко“. Под съпровода на тези звуци троицата влязоха в тъмната спалня, където като гигантска надгробна плоча светеше под уличния фенер съпружеското ложе.
— Прибира ми се вкъщи, в огромността на стаите, навяващи тъга — изведнъж с нормален човешки глас изрече десетобоецът.
Лучников не повярва на ушите си.
— Какво? Какво? Не вярвам на ушите си.
— Нашето мъжленце е голям любител на поезията — каза Таня. — Мъжленце, от кого беше това?
— Борис Манделщам — каза десетобоецът.
— Виждаш ли! — ликувайки, вече подскачаше върху съпружеското ложе Татяна. — Той дори си има тетрадка със сентенции и стихове. Няма шест-пет! Интелигенция!