— Гледай тука! — заканително каза десетобоецът. — Ето ги на — етапите на дългия път. Място не е останало.
Покрай цялата стена на специален рафт под уличния фенер светеха статуетки и купи.
— Защо го наричаш „мъжленце“? — попита Андрей. — Малко изкуствено ми звучи.
— Така ми харесва — хихикна Татяна.
— А ти защо й говориш на „ти“, а на мене — на „вие“? — ревна изведнъж десетобоецът. — Подчертаваш превъзходството си, така ли?
Той замахна с огромното си ръчище — направи кръг във въздуха.
— Защо замахваш нахалос? — попита Лучников. — Удари ме по гърдите!
— Ха-ха — каза „мъжленцето“. — Ето това е по нашему, по другарски. Без дворянски лиготии.
— Ето това е спортен двубой между две системи! — смееше се Таня, седнала на съпружеското ложе.
В стаята, осветена само от уличния фенер, сега тя заприлича на Лучников на истинска курва, на кучка, очакваща на кой пес ще се падне. Скотско желание го прониза до костите, като подкосяващ краката студ.
— Хайде, удряй, „мъжленце“! — тихо каза той и зае тайванска поза.
Започна сбиване от най-класически тип. Лучников посрещаше прекрасно поставените удари на десетобоеца и го хвърляше на кревата. Онзи явно не разбираше какво става с него, но по спортен навик оценяваше ловкостта на партньора и дори възхитено подвикваше.
— Престани, Андрей — изведнъж с трезвен глас каза Таня. — Престани с тази свинщина.
— Пардон, защо точно аз трябва да престана? — каза Лучников. — Не съм толстоист. Нападат ме и аз се защитавам, това е. Не докарвам хватките докрай. „Мъжленцето“ ти е здраво и читаво, сервизите ти — също…
— Изведнъж главата му избухна и в следващия момент той се съвзе, седнал на пода, целият в стъкълца и облаци конячени пари. Лицето му беше залято с някаква течност.
— Жив ли е? — долетя от съпружеското ложе гласът на десетобоеца.
Значи бе запокитил бутилката „Курвоазие“ право по лицето му. По физиономията му. По муцуната. По мутрата. По зурлата. Как другояче наричаха тук човешкото лице?
— Таня — извика Лучников.
Тя мълчеше.
Той разбра, че е победен, и с усилие, като се хващаше за предметите, за столове и секции, започна да се надига.
— Честито. Победен съм. Честният двубой завърши в твоя полза, мъжленце.
— Сега чупка от тук — каза „мъжленцето“. — Да те няма. Сега аз ще любя моята жена.
Таня лежеше с лице, заровено във възглавницата. В тъмното огледало Лучников виждаше дясната половина на лицето си, обляна в кръв.
— Жената тръгва с мен — каза той. — Главата ми е пробита, а у жените е силно развит инстинктът за съжаление.
Таня не помръдваше.
— Много се радвам, че не съм те убил — каза „мъжленцето“. — Само това ми липсваше — да убия главния редактор на „Куриер“. Хубаво щяха да ме подредят за такова нещо.
— Таня! — извика Лучников.
Тя не помръдваше.
— Слушай, върви си като човек — каза „мъжленцето“. — Ние с Таня вече петнайсет години живеем в законен брак.
— Татяна, тръгвай с мен! — извика Лучников. — Нима няма да тръгнеш сега?
— Слушай, белият, ако някога някъде си изчукал Танка, не си въобразявай, че е твоя — кротко каза „мъжленцето“. — Тя е моя. Върви си, белият, върви си с добро. Тебе в Крим те преследват цели табуни гърли, а аз имам само нея.
— Таня, кажи му, че си моя — помоли Лучников. — Хайде, поне стани, избърши ми лицето. Цялото е в кръв.
Тя не помръдваше.
Десетобоецът се наведе над нея и пъхна ръка под корема й, май разкопча някакво копче там. Сега фигурата му изглеждаше немислимо огромна над слабичката жена.
— А ти не помисли ли, „мъжленце“, че и аз може да те фрасна с нещо по тиквата? — попита Лучников. — С някой твой спортен трофей? Да речем, с ей тази Нике от Самотраки.
Десетобоецът дрезгаво се разсмя.
— Това щеше да бъде вече загуба на темпо.
— Да, прав си — каза Лучников. — Не си толкова прост, колкото изглеждаш. Е, какво сега, давай. Чукай моята любов.
— Искаш да гледаш ли? — промърмори „мъжленцето“. — Искаш да присъстваш? Моля, защо не…
Раменете на Таня потрепериха и главата й се надигна от възглавницата.
— Таня! — тихо я повика Лучников. — Събуди се!
— Сега ще видиш… сега… сега… — мърмореше, надвисвайки над жената, огромният мъж. — Сега ще видиш как ние с нея… как го… удряй с каквото искаш… не можеш ни раздели… аз нямам в живота си нищо друго освен нея… Родината изцеди от мен всичко, изсмука ме… остави ми само Танка… без нея съм нула…
— Върви си, Андрей — с непознат глас каза Татяна.
Той дълго стоя пред огромния жилищен блок и през цялото време чувстваше как бързо подпухва дясната половина на лицето му. Абсолютна безсмислица. Звън в главата. Умопомрачителна болка. На петнайсетте етажа на жилищния гигант във всеки апартамент, на тъмно или на светло, мъжленцето на законно основание ебеше неговата незаконна любов. Моята любов, огряна от кримското лунно сияние. Ето я моята родина, ето го моето щастие — остров Крим сред вълните на свободата. Ние никога не ще се слеем с вас, законопослушни, многомилионни, с вас, северен руски боклук. Ние не сме руснаци по идеология, ние не сме комунисти по националност, ние сме яки островитяни, имаме своя съдба, нашата съдба е карнавал на свободата, ние сме по-силни от вас, колкото и дебело стъкло да трошите в главата ни, гадове!