Заваля сняг.
Септември, когато по целия свят, из цяла Европа хората седят под кестените и слушат музика, а в Ялта нимфи с едва прикрити срамни устнички излизат от вълните направо на крайбрежната улица… Безнадежден, мразовит и кишав, сляп руски септември… върви по дяволите заедно с изгубената любов… Такси, такси!
Забравено в подножието на жилищния гигант интуристко жигулче с метнат на облегалката английски двуреден реглан.
След три дена извикаха Татяна Лунина в първи отдел. И непременно, ако обичате, със съпруга си. Ами съпругът ми за какво ви е? Е, няма сега да се обясняваме по телефона, Татяна Никитична. Разговорът е много важен и за вас, и за уважаемия ви съпруг.
Тя не се изненада, когато видя в кабинета на началник-отдела онзи тип, който я бе хипнотизирал на приема в „Куриер“: брадичка, затъмнени очила — върколак последен модел. Обаятелен мъж! Той дори си свали очилата, когато се запознаваха, демонстрира пред нея чистотата и честността на очите си, никакво подхилване, никакви алабализми — пред вас стои приятел. Началникът, стар сталинист със съответната външност, представи гостенина: „Другарят Сергеев, наблюдател от агенция «Новости», ще присъства на разговора ни“.
Таня погледна своя благоверен. Мъжленцето седеше в стойка „мирно“, изпъквайки с ослепително белите си гърди и маншети от възтесния блейзър. Той толкова се вълнуваше, че дори някак се бе подмладил, нещо хлапашки подплашено надничаше от огромното му тяло. Тя открай време се смайваше какви безпомощни кутрета стават винаги съветските супермени, копие-хвъргачи, борци, боксьори пред тези кекави типове от първи отдел и пред „наблюдатели“ като тоя. Хвана я яд.
— А аз между другото нямам намерение да давам каквито и да било интервюта за агенция „Новости“!
— Татяна Никитична… — с миролюбива приятелска усмивка подзе другарят Сергеев.
Тя го прекъсна:
— А вие между другото с какво право ме хипнотизирахте завчера на приема на „Куриер“? Вижте го, моля ви се, тоя Щирлиц! Да не би да демонстрирахте психологически натиск?
— Просто гледах една красива жена — другарят Сергеев се облегна назад на стола и сякаш отново леко се полюбува на Татяна.
— Между другото много рискувахте! — кресна тя, рязко отвори чантичката си и извади цигара.
Два юмрука с езичета газов пламък веднага се протегнаха към нея.
— Таня, Таня — едва чуто мърмореше „мъжленцето“. Той седеше неподвижно, сякаш се страхуваше, че при най-малкото движение ще се пръсне.
— Е, де, защо се развълнувахте толкова — каза другарят Сергеев. — Ние искахме да ви зададем приятелски въпрос за…
— За господин Лучников! — със заканителен бас завърши фразата началник-отделът.
На това място по стародавната традиция на подобни дружески беседи трябваше да настъпят стъписване, размекване и капитулация. Уви, традициите не си изиграха ролята — Татяна още повече се ядоса.
— А пък щом става дума за него, тогава изобщо няма да разговарям с наблюдатели от „Новости“! Хайде де, наблюдатели! Как не! Наблюдавайте някой…
— Престани, Лунина! — началник-отделът удари с огромната си длан по бюрото. — Ти какво, не разбираш ли? Престани да се правиш на глупачка!
— Вие престанете да се правите на глупаци! — кресна тя и дори стана. — Наблюдатели! Ако искате да разговаряме, престанете да шикалкавите! Мое право е да знам с кого разговарям!
— Ама ти, Татяна, говориш като същинска дисидентка! — възмутено, но по бащински забърбори началникът, в далечното минало един от конярите при клуба на военновъздушните сили, в спортната конюшня на Васка Сталин. — Откъде са ти влезли в главата тези идейки? Право, а! Внимавай, Татяна!
Татяна виждаше, че другарят Сергеев е леко объркан. Това я развесели. Тя спокойно се намести във фотьойла и го погледна вече с очите на господар на положението. Е? Другарят Сергеев се понамръщи и представи съответната книжка.
— Смятах, че сме свои хора, Татяна Никитична, и можем да не назоваваме пряко някои неща. Но щом искате друго… — той многозначително извъртя очи към „мъжленцето“.