Нататък всичко се разви според сценария на Гангут. Лучников вземаше интервюта. Лора се интересуваше дали някой от дъртелите не е скътал в джоба си шише водка, и предлагаше срещу него диамантен пръстен. Тя плачеше и току се опитваше да падне на колене, за да благодари е този странен жест на творците на всичко, което ги заобикаляше в този миг — плакати, стендове, диаграми и скулптури. Лучников се опитваше да разбере кое е повече у старите ентусиасти — палачът или жертвата, като самият той, разбира се, не спираше да бърбори за своя неизлечим комплекс за вина пред измъченото население на историческата му родина. Гангут се опита да спре такси, та всички да се чупят овреме, междувременно обаче не забравяше да изобличава робската същина на старческия ентусиазъм, като същевременно осмиваше изборите без избор.
Нарядът от Щаба на бойните комсомолски дружини, извикан от един от старците, пристигна навреме. Тази нощ дежуреха най-елитните дружинници — деца на дипломати, студенти от института за международни отношения с дънкови костюми. Те употребиха спрямо провокаторите серия добре отработени хватки, извиха им ръцете зад гърба, хвърлиха ги на дъното на уазката и ги възседнаха с мускулестите си задници.
В последния момент обаче Лора бе спасена — бабичката, която обслужваше асансьора, първа доброволка от Комсомолск на Амур, я обяви за своя племенница. Този факт позволи на Андрей Лучников да си помисли, че народът все пак е запазил „душата си жива“. Той размишлява за това през целия път до щаба, докато един от студентите международници, на когото все пак бе успял да забие в реброто едно тайванско номерче, стенейки, го риташе в корема с якия ток на вносната си обувка.
В Щаба на БКД насред един кабинет с портрета на Дзержински двамата провокатори бяха поставени на столове, а ръцете им — вързани с въже за облегалките на столовете. Дружинникът с тайванската синина под ребрата плюеше върху дланта си, поднасяше я до устата на Лучников и му предлагаше да оближе тази плюнка. Ако оближеш плюнката, ще се разоръжиш морално, ще получиш снизхождение. Не я ли оближеш, сърди се на себе си. В края на краищата Лучников успя да се извърти и с коляно да изкара от играта стегнатия, чистичък и старателен международник. След което завързаха с въже за стола и краката му.
Междувременно полковник Сергеев прекарваше втора поред безсънна нощ. Естествено, не оставяше да спи и целия свой сектор — двама подполковници, трима майори и четирима капитани. От момента, когато се разбра, че е изчезнал обектът, върху който работеше целият сектор, заради който всъщност той беше и създаден, полковник Сергеев започна да се вглежда по-особено в сътрудниците си, понеже заподозря всички, че си гледат работата през пръсти. Обикаляше трите кабинета на сектора и внезапно отваряше вратите — тия негодници със сигурност разглеждат кримска порнография! И тая си я биваше — да изпуснат в Москва човек като Лучников!
Веднъж улови и върху себе си кръстосани погледи — на стария зам и най-младия пом — и изведнъж разбра, че и самият той е под същото подозрение — тръгнал си през просото, Сергеев, разлигавил си се в Москва.
Между другото има истина в това, самокритично си помисли тон за себе си, през десетте години нелегален живот в чужбина си свикнал с капитализма, отвикнал си от родината, весело, енергично действахме и зад паравани, и под паркети и ето че сега волю-неволю навлизам в коловоза, възстановявам си връзките по продоволствените поръчки, по каналите за дефицитни стоки, за билети за модерните театри, за книги, за тям подобни глупости… и постоянно се улавям в подлия роден афоризъм „Работата не е заек, та да избяга“. Работата обаче всъщност си е сапьорска — ха си сбъркал веднъж, ха си гръмнал, после не можеш си събра ташаците!
През всичките тези дни оперативните групи от сектора преравяха Москва по всички възможни явки на Лучников, подслушваха телефони, пъхаха под коли подслушващи „сардини“, редица лица наблюдаваха и пряко. Никакъв резултат. Междувременно се разбра, че функционират само половината „сардини“. Причината — явна кражба: момчетиите от секретната лаборатория задигат скъпоструващите вносни устройства.
С една дума, положението беше критично. Генералът, шеф на отдела, вече почти беше изпаднал в паника, но все още не съобщаваше по-нагоре. Там обаче също бяха усетили нещо, забелязаната странна активност в сектор „Лучников“ накара референта направо да звънне и да попита — всичко ли е ОК с обекта от ОК? Тогава Сергеев успя да забаламоса референта с подробен разказ за плодотворната среща с Лунина, но ето че сега, след втората безсънна нощ, докато сърбаше отвратително кафе от термоса, опипваше немитото си лице и с отвращение оглеждаше лицата на сътрудниците си, стените на кабинета и дори портретите по стените, той разбираше, че не след дълго референтът ще се обади отново и този път той ще трябва да му каже цялата истина — изтървахме, изгубихме в собствената си столица главния редактор на най-големия международен вестник, този неустойчив либерал, нестабилен приятел, тази историческа личност и простичко казано — този свестен човек.