— Ето, виждаш ли, Виталий, не ни изложи нашата птичка, всичко е уредено — заръмжа той гальовно. — Всичко е наред, клети ми приятелю, да вървим, да вървим…
— Олег Степанов — каза той и подаде ръка на Лучников, като го разглеждаше внимателно и дори може би го сравняваше с някакви стандарти.
— Андрей Лучников — звукът се оказа приятен за спасителя. Той се усмихна и покани доскорошните „провокатори“ да го последват.
Началник-щабът на дружината забърза редом с тях, като дуднеше нещо за недоразумение и се извиняваше за пламенните реакции на младежите и за тъпотата на старците ентусиасти. Явно не беше съвсем наясно какво става.
В колата — а вън ги очакваше кола с антена на покрива — Олег Степанов още веднъж внимателно огледа Лучников и каза:
— Името ви звучи добре за руското ухо.
— Какво толкова хубаво долавя в името ми руското ухо? — любезно се поинтересува Лучников.
Гангут нацупено мълчеше, май го бе хванал срам.
— Ами просто Лучникови са стар руски род, гвардейци, участници в много войни за Отечеството — очите на Степанов се свиха, впивайки се.
— Включително Гражданската война — позасмя се Лучников.
— Да, да, включително Гражданската… — много уважително произнесе Степанов. — Какво пък, естествено е, накъдето е тръгнала войската, натам са тръгнали и те. А вие случайно не сте ли роднина на онези, островните Лучникови? Този род там процъфтява — единият май е „думец“, другият — собственик на вестник… Само да не си помислите, че ви разпитвам. Виталий ме познава, не съм от ония… Лично аз само бих се гордял с такова роднинство.
Лучников и Гангут се спогледаха.
Степанов седеше отпред, извърнал цялото си лице към тях, и покровителствено и приятелски усмихнат, внимателно ги наблюдаваше — два едри жълти зъба личаха под мустаците. Шофьор е абсолютно неопределена външност и телефон в кола с неопределено предназначение. „Виж ги ти славянофилчетата“ — помисли си Гангут.
— Андрей е точно този собственик на вестник на Острова — обади се той.
Тренираният шофьор само помръдна глава, обаче очите на Олег Степанов щяха да изхвръкнат и по лицето му започна да се разлива израз на такова неподправено щастие, каквото вероятно е споходило малкия Аладин пред входа на пещерата. От този момент нататък извънредното произшествие започна да приема все по-вълнуващи форми. Отначало пристигнаха там, закъдето бяха пътували, на закуска в апартамент, където очакваха „руския режисьор“ Гангут. След минута обаче в жилището, където бе сервирана въпросната закуска, се възцари невероятна суматоха — мащабите се променяха, закуската сега вече се подготвяше в чест на огромната персона Лучников, твореца на Идеята за обща съдба, за която московските националистически среди, естествено, бяха слушали много. Това вече, приятели мои, намирисваше на история, на тарама хайвер намирисваше, другари. Закуската вече не беше основното събитие, тя остана някак встрани, пък и участниците в закуската, включително самата всемогъща „клечка“ Дмитрий Валентинович, хилаво типче, което кой знае защо носеше значка на списание „Крокодил“ в петлицата, също се оказаха някак второстепенни, което Олег Степанов подчертаваше пред почетния гост с твърде убедителни интонации.
Телефонът звънеше непрекъснато, в антрето се тълпяха някакви хора, бръмчаха възбудени гласове. Подготвяше се преминаването на закуската в обяд в по-висши сфери.
Обядът се състоя наистина много високо, над покривите на старата Москва, в зала, която, естествено, наричаха трапезна, с икони с богати обковки и с иконоподобната портретна живопис на Глазунов. Тук вече бяха сервирани и блини с хайвер, и банички с визига, и прасенца с елдена каша, сякаш действието се развиваше не в епохата на развития социализъм, а в самия разцвет на руската покупко-продажба. Около трапезата бяха насядали не повече от двайсет души, от сутрешната компания имаха честта да присъстват само Дмитрий Валентинович и Олег Степанов, а и те се държаха тук като младши. Останалите се представяха с име и бащино — Иван Илич, Иля Иванич, Фьодор Василиевич, Василий Фьодорович, имаше дори един Арон Израилевич и един Фатах Гайнулович, които сякаш демонстрираха с присъствието си широтата на възгледите относно националните малцинства.
Ние ще дадем на всички народи на нашата земя онова, от което те се нуждаят, меко, спокойно говореше Иля Иванич, май най-голямата клечка тук. Говореше така, сякаш още не всичко бе дадено на народите, сякаш народите ето вече шест десетилетия не се наслаждаваха на всичко най-необходимо. Но, Андрей Арсениевич, пръв ще получи необходимото нашият основен народ, многострадалният руснак — това ние смятаме за справедливо.