Всички бяха, дето се казва, в разцвета на силите си, между 50 и 60, за официално заеманите от тях длъжности никой не говореше, но по маниерите, по погледите, по интонациите и без това си личеше, че длъжностите са солидни.
Вдигаха се тостове за верността. Всички тостове бяха за верността. За верността към земята, за верността към народа, знамето, дълга, за верността към приятеля. Фьодор Василиевич предложи наздравица за руснаците в чужбина, които са запазили верността си към историята. Всички станаха и се чукнаха с Лучников.
Само Гангут се престори на пиян и не стана, но това снизходително не бе забелязано — какво да го правиш, завеян творец.
Гангут междувременно току хвърляше на приятеля си красноречиви погледи — сиреч време е да се чупим. Лучников обаче нямаше никакво намерение да се чупи. Изневиделица, без да иска, той бе попаднал в самата сърцевина на московския „Руски клуб“, а един журналист по никакъв начин не бива да изпуска такива възможности. Освен това и връзката с делото на живота му оттук беше от пряка по-пряка. Че кои ще са съмишленици на ИОС, ако не тези патриоти? И не са никакви юдофоби, нито шовинисти, ето моля, на трапезата са и Арон Израилевич, и Фатах Гайнулович. Пък и концепцията за руския народ като жертва в значителна степен е близка до ИОС, така че, ако започнем открит разговор, ако се посближим и заговорим без заобикалки за обединяването, за новия живот на единна Русия…
Между другото извънредното произшествие далеч не утихваше, а, напротив, набираше скорост. Лучников не чуваше как в отдалечените стаи на надмосковските палати се водеха телефонни разговори, и всичките — за него.
Извънредното произшествие, естествено, не подмина и учреждението, където съществуваше специален сектор „Лучников“ начело с полковник Сергеев. Всъщност именно с това учреждение се бе свързал скромният крокодилец Дмитрий Валентинович, именно от там бе пристигнала колата с антена на покрива, от там и началник-щабът на дружината бе получавал съответните разпореждания — че как иначе, откъде другаде?
Разбира се, и в това учреждение се вдигна суматоха, когато се разбра, че един от двамата типове, задържани от глупачетата комсомолци и освободени, честно казано, просто с най-обикновени връзки, е бил толкова важна чуждестранна птица.
Пикантното обаче в случая беше, че отделът, в който се вдигна суматохата, нямаше нищо общо със сектора на полковник Сергеев, макар двата да се намираха на един и същ етаж, в един и същ коридор и дори вратите им бяха една срещу друга.
През целия този ден секторът на Сергеев, вече изпаднал в пълно отчаяние, се луташе из Москва и околностите в опити да открие поне някаква следа от изчезналия „белогвардеец“ и трепетно очакваше поредното позвъняване на Марлен Михайлович Кузенков, докато в стаите отсреща солидният щат на друг сектор от сродния отдел дейно „водеше“ търсената персона от закуската към обяда и по-нататък, фиксирайки буквално всяко нейно движение, фраза, поглед и, естествено, броейки изпитите чашки…
Какво да се прави, случват се такива издънки в съвременните високоразвити структури при разделението и специализацията на труда.
В един момент наистина се породи възможност за комуникация, когато по време на обедната почивка машинописката от сектора на Сергеев седна на една маса със секретарката от съседния отдел. Днес при нас всички са откачили, каза машинописката. И при нас днес всички са откачили, каза секретарката. Сигналните светлини сред бушуващото море се доближиха. Къде мога да си купя миещи се тапети, попита машинописката. Сигналните светлини се разминаха.
Свечеряваше се. Над Москва светеха кръстовете на реставрираните черкви. Обядът угасваше и преминаваше в друга фаза — пътуване някъде „към лоното“. Не, не, няма да ви пуснем така, скъпи Андрей Арсениевич, вие на Острова може и да сте се заразили малко с англичанството, но в метрополията руското гостоприемство е живо, ние сега спазваме традициите, възраждаме ги. Накъде сега? Сега — към лоното! „Лоното“ беше придружено с донякъде странни намигания, подхилвания, потриване на длани. Към лоното! Към лоното!
— Нима и в лоното ще отидеш с тая шайка? — зашепна Гангут на Лучников. А какво искат да кажат е това „лоно“? Ами някаква държавна вила с финска баня и дебелогъзи курви. Разбира се, че ще отида, не бих пропуснал такъв случай. Ами ти, Витася, нима ще се делиш от своите приятели? Абе какви приятели са ми тия, ебал съм ги, презирам я цялата тая олигархия, чупя се, и толкоз, повръща ми се.
Съвсем успешно „руският режисьор“ Виталий Гангут се „чупи“, всъщност никой дори не забеляза изчезването му. Всички вече бяха солидно напити, радостно възбудени и насочили всичкото си внимание към скъпия чуден гост, този приказен милионер от изконно руската перла, остров Крим.