Тръгнаха с различни коли. Кой знае защо Лучников се озова върху меките възглавници на новичък японски датсун.
В „лоното“ след трите пропуска, пазени от стража, се разкри дивен пейзаж — зелени хълмчета, озарени от залязващото слънце, алеи, посипани с късчета отъпкана червена тухла, гостоприемни „палати“ с традиционен интериор, но с всичко необходимо и преди всичко, разбира се, с финска баня. Знакът на Третия Рим — финската баня — скрит далеч от хорските очи.
Голата компания изглеждаше още по-радушна, още по-благосклонна не само към госта, но и един към друг. Растат, растат нашите соцнатрупвания, говореше един, потупвайки друг по увисналите меса. Ето обърнете внимание на Андрей Арсениевич, това е то западната школа, какъв тренаж, никаква тлъстинка. Аристократи, хе-хе, а ние сме си селско семе. Нашите прадеди са си тъпкали стомасите с попара с гола вода, а Лучникови — как мислите? — колко поколения са израсли с най-качественото месо?
— А къде е Арон Израилевич? — поинтересува се Лучников. Всичките тези Или Ивановичи, Василиевци Фьодоровичи, Дмитриевци Валентиновичи в сухата финска жега порозовяваха, овлажняваха, порите на кожата им се отваряха, гърдите им волно се повдигаха, очите проблясваха.
От сауната се пльосваха в басейна, после отиваха при масите, отрупани с традиционната руска щедрост. След всеки сеанс в сауната и апетитът се подобряваше, и чашковият ентусиазъм нарастваше, и дори се появяваше интерес към чевръстите девойчета сервитьорки, облечени само в хавлийки.
— А къде е Фатах Гайнулович? — поинтересува се Лучников.
Какъв спорт все пак практикувате, Андрей Арсениевич? — интересуваха се околните. Всякакъв, какъвто се случи. Блудните очи неволно следяха движението на чевръстите сервитьорки. Аз съм доста хаотичен спортист. Хаотичен спортист, ха-ха-ха! Чувате ли, другари, Андрей Арсениевич бил хаотичен спортист. То си личи, личи си. Люда, запознайте се с нашия гостенин. Хаотичен спортист, ха-ха, на тебе пък, Василий Спиридонович, само едно ти е в главата, стар грешнико. Между другото, обърнете внимание, гостенинът ни има кръстче на шията, а уж е съвременен човек. Икономиката им там е солидна, а философията, то се знае, изостанала.
Лучников също се стараеше да наблюдава домакините си. Разбираше, че около него е реалната съветска власт, на ниво над средното, а може би и много над. Любезно общувайки и запазвайки своята немногословност (това качество явно импонираше на присъстващите), той се стараеше да се вслушва в доловени откъслеци от разговорите, които от време на време водеха помежду си тези изпълнени с достойнство разсъблечени особи с гениталии, обрасли с посивял пух. Нивото — именно то беше главната тема на разговорите… Той се изкачва на нивото на Михаил Алексеевич… не, това е нивото на Феликс Филимонович… не, такива въпроси не се решават на нивото на Кирил Киреевич…
В един момент той ги погледна отстрани, както излизаше от басейна, и си помисли: кого ли ми напомня цялата тая шайка? Седем-осем души, небрежно прикрити с пешкири, седяха край дългата псевдогруба маса от скъпо дърво. Някой бавно наливаше по чашките „Гордън“ джин, друг — в халбата си бира „Туборг“ от кутия, трети навиваше на вилицата си прозрачно късче сьомга, четвърти леко прегръщаше хавлиеното дупе на приближилата с поднос тропически плодове Людочка. Водеше се някакъв ритмичен и явно делови разговор, който, разбира се, веднага секна с приближаването на „нашия скъп гостенин“. Не, все пак не приличат на римски сенатори. Мафия! Ами да, разбира се, това е Чикаго, компанията от филма за „Ревящите 1920-и“ — всичките тези свирепи и тъпи носово — устни гънки, изключително странното сред върхушката усещане за не твърде легална власт.
— Но къде е Арон Израилевич?
По време на поредното влизане в сауната до Лучников приближи непосредственият му днешен спасител Олег Степанов. Без никакво съмнение този огромен като кон активист за пръв път се намираше сред такова висше общество. Беше леко непохватен, леко срамежлив, като момче, за пръв път допуснато в мъжка компания, май беше и леко смутен от превъзходството на ръста си, прегърбваше се и прикриваше слабините си с пешкирче, но беше явно щастлив, ах, колко щастлив!
Радостно, угоднически и вдъхновено сияеха възмрачно-лукавите му очи. Той бе предусещал своя звезден час. Ето че този час бе дошъл, и то толкова неочаквано и благодарение на кого — на някакъв си жалък пияница, Гангут! Руската историческа аристокрация, шефовете на партията, армията и търговията — и сред тях той, Олег Степанов, редник от националното движение. Днес е редник, но утре…