— Лучников, аз знам защо питате за Арон Израияевич и за Фатах Гайнулович — подзе той. — На вас ви е любопитно допускат ли се тук неруснаци. Имате рефлекси на западен журналист, Лучников, време е да се разделите с тях, ако искате да бъдете един от нас… — той говореше уж само лично, уж само на Лучников, но гласът му постоянно се надигаше и по пътя към сауната някои от немногословните босове започнаха да го поглеждат някак косо. Степанов хвърли пешкира си на фотьойла и Лучников с любопитство забеляза, че дългият и тънък член на Степанов е почти „готов“.
Влязоха и се настаниха в сауната на амфитеатралните, хубаво огладени дървени пейки — същински сенат. Започнаха да порозовяват, да изпаряват ненужните шлаки, за да приемат безболезнено нови и нови вкусни шлаки. Нали така и гостите на Лукул са повръщали в специална зала, та отново да се излегнат край ястията.
— Ние не сме примитивни шовинисти — все по-високо говореше Степанов, — камо ли пък антисемити. Ние искаме само да ограничим особената еврейска специфика. В края на краищата това е наша земя и ние сме стопани на нея. У евреите е развита взаимната помощ, през нея човек трудно пробива. На мен например три пъти са ми удряли балтията за моята дисертация само по национален признак и никога нямаше да пробия, ако не бях намерил приятели. Евреите трябва да се научат да се държат по-скромно тук и тогава никой няма да ги закача. Ние сме стопаните на нашата земя, а на тях сме дали само сигурно пролетарско убежище…
— Как го казахте — пролетарско убежище ли? — попита Лучников.
— Да, да, точно това казах. Не мислете, че с възраждането на националния дух ще отмре нашата идеология. Комунизмът — това е пътят на руснаците. Искате ли да знаете, Лучников, как се трансформира в наши дни руската историческа правда?
— Искам — каза Лучников.
На скамейките в амфитеатъра бъбренето за „нива“ полека-лека утихна. Гласът на Олег Степанов продължаваше да набира сила. Той слезе долу и се обърна с лице към аудиторията едър и тромав, човек кон, напомнящ описания от Оруел Кон, но с поглед, пламтящ от нечувания късмет, който бе извадил, и с полунадървен член.
— Православие, самодържавие и народност! Руската историческа триада е жива, но е трансформирана по отношение на нашия единствен път — Комунизма!
— Кой е тоя? — попита нечий ленив глас зад гърба на Лучников.
В отговор някой бързо прошепна нещо.
— Декларира — с одобрително, а може би и заканително подхилване продума „ленивият“.
Олег Степанов несъмнено чуваше тези изказвания и смело отхвърли от челото си дългите черни кичури ала Маяковски. Той нямаше намерение да изпуска днешния си шанс, да си тръгне незабелязан от тази баня, за него беше по-страшно от всякакъв риск.
— Християнството е еврейска измислица, а православието е особено хитро скроена клопка, предназначена от мъдреците от Цион за гигант като руския народ. Именно затова нашият народ с такава лекота през периода на историческите поврати е отхвърлил християнските приказки и извечната му мъдрост го е насочила към идеологията на общността, артелността, тоест към комунизма!
Самодържавието, което само по себе си е почти идеална форма на властта, поради случайностите на браковете и ражданията, уви, към края си също е изгубило националния си характер. В нашия последен император е имало една шейсет и четвъртина руска кръв. И нашият народ с дълбоко вкоренената си мъдрост съчета идеологията и властта, вярата и ръката, като изуми целия свят със съветската форма на власт, съвета! И тъй, ето я нея, руската триада на нашите дни — комунизъм, съветска власт и народност! Непоклатимата във вековете народност, защото народността е нашата кръв, нашият дух, нашата мощ и тайна!
— Братлета, ма той е надървен! — каза, хихикайки, ленивият глас зад Лучников. — Я как си го размята! Виж го ти наш Степанов!
И самият Степанов не беше забелязал как във вдъхновения си порив се бе надървил. Той ахна и се опита да се похлупи с длани, но ерекцията беше толкова мощна, че алената главичка победоносно стърчеше между пръстите му.
Компанията на финските пейки се запревива от смях. Я какъв хуй вири тоя теоретик! Бърже бягай при Людочка, братко Степанов. Абе той го вири не за Людочка, а за триадата! Бравос, Степанов! Страшен си, Степанов!
„Теоретикът“ подплашено се кокореше срещу кискащите се лица, докато изведнъж не схвана, че смехът е приятелски, че сега вече е забелязан веднъж завинаги, че сега вече е един от тях. Щом схвана това, той се посмя на себе си, повъртя глава и дори потича в почетна обиколка, хванал в юмрук непослушния орган.