В този момент вратата на сауната се отвори и на прага застана още един човек — гол, с яка спортна фигура. Смехът стихна.
— На ви сега един Арон Израилевич — тихо каза някой.
Лучников позна приятеля си Марлен Михайлович Кузенков.
Някой тихичко се изкиска. Лучников се повъртя и огледа всички. А те се бяха извърнали към новодошлия е любезни усмивки на лицата. Беше очевидно, че той, макар и допуснат, не е съвсем техен човек.
Марлен Михайлович приближаваше към пейките, загледан някъде над главата на Лучников, неуверено усмихнат и разперил ръце — явно беше обезкуражен от нещо и се чувстваше виновен. После сведе поглед и изведнъж видя Лучников. Смайването му беше безгранично.
— Андрей!… Е, ама това… направо не знам! И тая си я биваше! Как така? Възможно ли е? Ама това е направо фантастика! Не, не, фантастика е, нямам други думи! Ти — тук? Че то това е направо обрат като в криминален роман!
— Защо пък да е обрат? — усмихна се Лучников.
Те излязоха от сауната и скочиха в басейна. Тук именно Марлен каза на Андрей как се бе развило тридневното извънредно произшествие около неговата личност, как съответните органи го бяха изгубили, как го бяха издирвали безуспешно из цяла Москва, как лично той бе крещял днес на тези органи по телефона, да-да, и той се бе принудил да потърси помощта им, да, защото ти, Андрей, имаш достатъчно реалистично мислене, за да разбираш, че към особа от твоя калибър не може да не бъде приковано вниманието на съответните органи, та затова се принудих да ги потърся, защото ти се изгуби, не се обаждаш, не идваш, а с тебе имаме нерешени проблеми, да не говорим за нормалните човешки отношения, обаждах се вече на Татяна в кореспондентския пункт и дори на моя Дим Шебеко, но никой не знаеше къде си — да разбирам ли, че си се скатал заради Татяна?, — е, та затова се наложи да звънна в съответните органи, защото днес трябваше да се състои срещата ти с едно много видно лице, напомням ти собствената ти шега за масонската ложа, та ето — беше постигнато пълно разбирателство, а тебе те няма, това, разбираш ли, при нашата субординация е абсолютен скандал, ето защо се наложи да се обърна към съответните органи и представи си каква история — изясни се, че и те не знаят къде си, така и до момента нищо не знаят, дори не знаят, че тук си гледаш кефа, а пък те трябва да знаят всичко, ха-ха-ха, голям кодош!
— Аз пък си мислех, че всеки стол тук е свързан със съответните органи — проговори Лучников. — Дори че този басейн се изтича директно в съответните органи.
— Страна на чудесата! — леко издигна ръце към тавана Марлен Михайлович и леко потъна в прозрачната зелена, обогатена с морски калий водичка.
— Какво сега, излиза, че срещата ми с този ваш магистър не се е състояла? — попита Лучников.
— Уви, състояла се е — Марлен Михайлович отново леко потъна, — обаче, уви, без моето участие. Доплувал си тук по други канали, Андрей, а това за съжаление ще се отрази в бъдеще на много неща…
— Какво, значи и вашият магистър…? — попита Лучников.
— Ами да, там е — Кузенков изви очи към сауната.
Лучников излезе от басейна. Кузенков го последва.
— Марлен, от три дни не съм си сменял ризата — каза Лучников. — Не би ли ми услужил със своята? Имам… имам… разбираш ли, днес имам прием в британското посолство, няма да успея да се отбия в хотела.
— Да-да, разбира се — Кузенков замислено се загледа в Лучников.
— И друго — Лучников сложи ръка на рамото на човека, който тук наричаше себе си негов приятел. — Не би ли могъл да ме изведеш от тук с твоята кола? Напълно загубих ориентация.
Кузенков се замисли още по-дълбоко.
От сауната излезе и моментално обви слабините си с пешкир Олег Степанов. В дъното на хола под сянката на вечнозелените палми три сервитьорки, хвърляйки смели погледи, подреждаха масата. Зад стъклената стена във външната среда под елхите се движеха безучастните фигури на охраната. Олег Степанов стоеше неподвижно, с лице, изкривено от гримаса на най-висше щастие.
— Добре, Андрей, да вървим — решително каза Кузенков. Трудно е да се каже дали действаха предишните хора, или най-сетне секторът на Сергеев бе поел всички грижи, но една оперативна кола дисциплинирано следваше волгата на Кузенков по целия път до града, като впрочем спазваше съвсем тактична дистанция. От време на време Кузенков поглеждаше в огледалцето за обратно виждане и се мръщеше. Не се стараеше да скрие тази мимика от Лучников, по-скоро дори я подчертаваше, подсъзнателно, сякаш показваше на приятеля си, че лично на него това му се вижда крайно отвратително…