— Маршрутът ти, Андрей, по принцип е почти съгласуван — говореше Кузенков по пътя. — Но не разчитай, че ще те оставят да пътуваш сам. На чужденци от твоя ранг се полага преводач, така че ще получиш преводач. Впрочем ще се постарая да ти дадат някой свестен младеж…
Боязливо погледна Лучников, но той само смирено кимна. Съгласен е на преводач! Но какво му става?
— Може дори да помоля за някое свястно момиче — усмихна се Кузенков. — От теб зависи. Между другото какво става между теб и Таня?
— Нищо особено — измънка Лучников. — Този, нейният съпруг…
— Голям дебил, нали? — бързо попита Кузенков.
— Не, съвсем нормален тип, но разбираш ли… ами, с една дума, прекалено е заплеснат по съпругата си…
— Да не си се разочаровал в нея? — попита Марлен.
— Ни най-малко. Само че не знам дали съм й нужен, ето това е въпросът.
— Искаш ли да поговоря с нея? Впрочем по-добре да го направи Вера. Двете са в прекрасни отношения.
— Може би с нея ще поговорят съответните органи? — невинно попита Лучников.
— Е, ама ти вече! — задави се от възмущение Кузенков. — Понякога буквално ме вбесяваш, Андрей! Рисуваш във въображението си същинско оруеловско общество! Говориш като чужд човек! Сякаш изобщо не те засяга какъв път изминахме ние от сталинщината, какво ни струваше това… на хората като мен… ти… Къде е тогава твоята ИОС?
— Извинявай, приятелю — Лучников наистина изпита угризения на съвестта. Той разбираше, че с това свое неочаквано отпътуване от държавната вила, с факта, че бе откарал от там него, Лучников, без каквото и да било „съгласуване“, Кузенков бе нарушил тяхната мафиотска етика, бе поел сериозен риск. — Марлен, трябва някой път да си поговорим с теб, да се разберем веднъж завинаги, да си кажем всичко направо, без майтапи и заобикалки — каза той. — Страхувам се, че ако не го направим, това ще се отрази не само на отношенията между нас двамата.
Кузенков го погледна е благодарност.
— Колкото до тази баня — каза Лучников, — само се радвам, че формалното ни запознаване с персоната не се състоя. Щом около него има хора като тези, дето ги видях днес, да върви на майната си. Тези хора не са по вкуса ми. Не са от моя клуб.
Кузенков го погледна още веднъж и мълчаливо се усмихна.
— Марлен, ако обичаш, спри, хем бързичко, близо до някое такси — каза Лучников.
Движеха се по „Кутузовски проспект“. Придружаващата ги волга спазваше предишното разстояние, което не беше трудно, защото движението в този час не беше натоварено, префучаваха само таксита и току се мярваше по някоя дипломатическа кола.
Когато изскочи от рязко ударилата спирачки кола, Лучников изведнъж отново с изумление почувства мимолетен пристъп на младост: може да беше от алените проблясъци сред облаците зад острата куличка на хотел „Украйна“, а може пък и от самата ситуация на поредно бягство, от близостта на ново, макар и незначително приключение…
„Оперативката“ префуча покрай него и стъписано спря насред моста над Москва река. Колата на Марлен си продължи пътя и прехвърли гърбицата на моста. Лучников се качи в таксито и каза адреса на жилищния комплекс на Татяна.
Когато минаваха покрай оперволгата, тримата типове, които седяха в нея, се престориха, че той изобщо не ги интересува. Таксито извъртя под моста, рязко изскочи по нагорнището към зелената стрелка покрай зданието на СИВ. Зеленото очевидно веднага угасна, защото Лучников видя как започна насрещното движение, как в него потегли огромен интуристки икарус и как иззад него, нарушавайки всички правила, със зверски вираж се измуши оперколата.
Явно там се бяха мобилизирали и сега водеха преследването много умно, професионално, като излизаха точно навреме при светофарите и не изпускаха от поглед раздрънканото такси на Лучников.
Изведнъж той се сети, че няма нито една рубла от тукашните пари. Дали шофьорът ще вземе долари?
— Много ви благодаря — каза таксиджията, като взе зелената десетачка. — Сенкю, мистър, вери мач.
Лучников слезе, без да бърза, влезе във входа и извика асансьора.
Вратата на входа остана отворена и в стъклото й се отразяваше почти целият двор, ограден от многоетажни стени. Ясно се виждаше как черната волга бавно се придвижва по двора, избирайки удобна позиция за наблюдение. По асфалтираната алея тя мина покрай уредите на детската площадка и спря точно срещу входа. Запалиха дългите светлини, видяха Лучников до асансьора и се успокоиха, угасиха фаровете.
Точно тогава в двора влезе хлебарски фургон и като спря пред рампата на хлебарницата, заклещи волгата между храстите и детската площадка. Лучников не беше очаквал такъв късмет. Без да му мисли много, се втурна през детската площадка към фургона. Оперативниците изскочиха от волгата чак когато ключът за запалването на фургона се озова в джоба на Лучников.