— А, сега разбирам — позасмя се Лучников.
— Учих го да свири на саксофон — каза Дим Шебеко. — Момчето има вроден суинг.
— Уроците ти са му били от полза — Лучников започна да разказва на Дим Шебеко за уличните музиканти в Париж и за метростанцията на „Шатле“ където именно неговият син „бичел кинти“, като използвал московските уроци.
— И-и, колко гот — шепнеше Дим Шебеко, слушаше като хлапе и се усмихваше на Париж, който никога не бе виждал. — Колко е гот при вас, в големия свят, и колко е гадно при нас… — той се замисли за миг и тръсна глава. — И все пак за нищо на света няма да се чупя. Наскоро едни от Щатите ми гарантираха място в Синдиката на музикантите, но няма да се чупя и момчетата няма да посъветвам да се чупят.
— Защо? — попита Лучников.
— Защото руската младеж трябва да свири в Русия — убедено каза Дим Шебеко и с известно ожесточение добави: — Да се чупят от тук ония.
— Кои?
— Всичките смрадливи доносници! — Дим Шебеко дори леко се озъби.
— Слушай, Дим Шебеко, а в твоя оркестър кой е доносник, как мислиш?
— Никой. При нас няма такива.
— Но това е невъзможно.
— Мислиш ли, че е невъзможно?
— Абсолютно невъзможно. Ти имаш около себе си двайсет души и това е просто изключено. Със сигурност има няколко доносници.
Дим Шебеко се замисли, после покри очите си с длан, после махна дланта си. Очите му бяха изумени.
— Абе май си прав, Лъч. Наистина е невъзможно. В такъв колектив — и без доносник? Не, това е невъзможно. Пфу, чак ми стана лошо. Някой от нас определено клепа.
— Може би онзи, дето ходи в Мюнхен? Как му беше името? Бен-Иван?
— Бен? Да не откачи, Лъч? Впрочем защо не?
— Ами Галя, дето толкова сладко се целува?
— Галка? Ами че аз спя с нея понякога. Тя е много искрен в секса човек.
— Именно такива момичета… — продължи Лучников жестоката си игра.
— Ами да, да — очите на Дим Шебеко се присвиха. — Тя почти със сигурност е доносничка.
— Герка, Витя, Изя, Аскар, Нина… — изброяваше шепнешком Дим Щебеко своите млади приятели. — Защото те там сигурно вербуват най-неочакваните… Да, да… те, между другото… и мен веднъж ме пробваха… в „Бомбоубежището“… знаеш ли го онзи бар на „Столешников“? Момчетата ми разправяха, че там имали специален отдел за музиканти и хипита… имало и хипарстващи офицери… в Ленинград на „Крестовский“ миналия месец разтуриха една „комуна“… колко ли доносници е имало там? Хем човек никога не научава, и през ум не му минава. Вземи например баща ми.
— Смяташ, че Марлен е доносник? — попита Лучников.
— Че какъв е според тебе? Доносник от висок ранг. Ами Вера Павловна? Във висша степен международна доносничка. Ами ти самият, Лъч, не си ли доносник?
Лучников се разсмя.
— Тук у вас, по-точно, тук у нас, човек започва да се съмнява и в себе си. Доносник ли съм, или не съм доносник? Та какъв доносник съм аз, щом те ме преследват? Впрочем в някакъв косвен смисъл може наистина да съм доносник…
Дим Шебеко зяпна, захлупи устата си с длан и зашепна през дланта си в ухото на Лучников:
— Знаеш ли каква мисъл ме шокира, Лъч! А може би в косвен смисъл всеки наш гражданин е доносник? Нали всички правят нещо, говорят нещо, а пък всичко се стича при онези…
— Значи и ти, Дим Шебеко, си доносник?
— В косвен смисъл, разбира се, доносник съм — смаян от откритието си, промърмори Дим Шебеко. — Вземи нашия оркестър. Ние свирим антисъветска музика. Чужденците пълнят салоните на нашите концерти и значи ние един вид ги будалкаме, че у нас тук има свобода, правим каквото си искаме. Отиваме на гастроли в Ковров, момчетата от мотоциклетния ще ни слушат зяпнали, ще куфеят и хоп, онези тихомълком ще ги засекат. Да, да, Лъч, в моята и твоята Русия сега — той тържествено се окашля — всеки човек е пряк или косвен доносник.
— Отвратително е да мислиш така — каза Лучников. — Така че прости ми, Дим Шебеко, аз сам те наведох на тези мисли. Трябваше да проверя какво мислиш по въпроса, и неволно те провокирах. Прости ми.
— Престани! — дръпна се Дим Шебеко. — Сега всичко ми е ясно, всички сме доносници… — той се замисли и тихичко смотолеви нещо, после едва чуто каза: — Освен един човек.
— Кой? — Лучников сложи ръка на рамото му.
— Мама не е доносник в никакъв смисъл — прошепна Дим Шебеко.
Мярнаха се светлинките на някакво село, после пиян младеж, който влачеше мотопеда си, после осветено павилионче „Стоки от първа необходимост“. Автобусът отново навлезе в гората.
— Можеш ли да ми дадеш назаем стотина рубли? — попита Лучников. — Ако искаш, мога да ти ги сменя с валута по курса на „Известия“.