Всъщност самотната дама не беше никаква французойка, нито пък киноактриса, а колкото до предполагаемото богатство, ако Бакстър чуеше за него, смехът му начаса щеше да секне. Таня Лунина, а това беше тя, получаваше благодарение на старанието на другаря Сергеев командировъчни по най-високата съветска тарифа, само че в безумно скъпата Ялта тези пари й стигаха едва-едва, за да живее в евтиния хотел „Василиевски остров“ в стая с прозорци към двора и да се храни също там, на Четвъртото ниво на Ялта в най-близкото италианско ресторантче. Разбира се, и хотелската й стая беше хубава, и климатикът — чудесен, и килимите на пода, и ваната със синкава ароматна вода — разкошни, и храната при италианците беше такава, каквато в Москва просто никъде не можеше да се намери, но… но… слезеше ли три пресечки надолу, при морето, тя попадаше в свят, където нейните пари просто не съществуваха, а пред витрините на крайбрежната „Татари“ отново се появяваха, но вече като зла насмешка.
С една дума, ако до Таня бяха долетели думите на стария Бакстър и ако английският й беше достатъчен, за да ги разбере, тя може би нямаше да откаже да потанцува със стареца. „На майтап“ тя дори понякога си бе мислила за мимолетен „романещи“ с някой мечтателен капиталист, да, в лудата глава на Таня се мяркаха такива неща, но тя веднага започваше да се подиграва със себе си — къде ти ще се котирам аз, старата глупачка, след като тук по площада на Лейтенанта се разкарват такива мацки. С една дума, оставаше й само да седи в привечерен час под платаните, да се прави на нещо като Симона Синьоре, после да се разхожда по „Татарите“, като хвърля небрежни погледи на витрините, а после небрежно, уж от туристическо любопитство, да завива по пресечката, да се връща в своя „Василиевски остров“ и да набира всички телефони на Андрей и от всички да получава един и същ отговор: „Господин Лучников отсъства, не разполагаме с никакви сведения, пардон, мадам…“
Сметката за телефонни разговори беше вече огромна и тя смяташе още утре или вдругиден да зареже предпазливостта, да намине към местната кантора на „филмоекспорт СССР“, тоест при колегите на другаря Сергеев, и да им предаде тази сметчица. Хайде де, намерихте си слугиня, работя за вас, така че бъдете така добри да развържете кесиите. И без това напълнях най-малко с две кила от тези пици, а за хубав бифтек не мога дори да мечтая… Гадове, алчни и жалки гадове!
На Таня бе оказано огромно доверие — индивидуално пътуване до Ялта! Всички съветски туристически, спортни и делегационни маршрути заобикаляха този град, кой знае защо съществуваше мнение, че съблазните на това капиталистическо капище вече са съвсем непоносими за съветския човек. Кой знае защо се смяташе, че Симферопол с камарите му ултрасъвременна архитектура, стилната Феодосия, небостъргачите на международните компании в Севастопол, зашеметяващите вили в Евпатория и Гурзуф, минаретата и баните в Бахчисарай, американизираните Джанкой и Керч, дантелите на стоманените автостради и селищата на най-богатите яки са по-малко опасни за идейната устойчивост на съветския човек, отколкото вечно танцуващата, безсънна, стоезична Ялта, този пристан на кинаджийски и литературни тайфи от целия свят. Според мъдреците от агитпропа в Ялта значително се разкапват такива свещени за съветския човек понятия, като „държавна граница“, „сърпово — чуков паспорт“, „бдителност“, „патриотичен дълг“, че именно тук съветските хора започват да губят „собствената си гордост“, „искрящите криле“, започват да мечтаят за анархистични скитосвания, а освен това тук гледат недостатъчно отвисоко на буржоата. Най-вероятно това бяха резултати от тежките мисловни напъни на агитпропа и в Ялта нямаше нищо опасно за всепобеждаващите идеи на социализма. Целият несъществуващ в природата остров Крим или, както го наричаха официално в съветската преса, „зоната на Източното Средиземноморие“, представляваше ужасна язва за агитпропа, като се започне от времената на Гражданската война (неочакваното съкрушително поражение над непобедимата Червена армия) и се свърши с днешното процъфтяване. За агитпропа би било най-добре този остров изобщо да не съществуваше, но, уви, някъде извън пределите на агитпропа, в някакви други, отделени от него сфери този остров кой знае защо съвсем определено съществуваше и беше обект на някакви смътни размисли и усилия. От там, от отделените от агитпропа сфери бе пристигнала непререкаемата идея за развиване на контакти на дадения исторически етап и, щеш не щеш, наложи се контактите да се разширяват и тежките умове да се напрягат за провеждане на разяснителна работа — ето как резултатът от напрягането на агитпроповските умове — Ялта — негласно бе обявена за идеологическо „табу“.