Разбира се, някои хора ходеха в Ялта, но само най-високите чинове и най-прочутите артисти, както и дечицата на най-високите чинове, да се позабавляват.
И ето че Таня Лунина бе удостоена с честта, обикновената треньорка по лека атлетика, обикновената коментаторка от телевизията бе оставена без придружител, абсолютно сама, една драматична дама в стил Симона Синьоре от старите филми, под платаните на площада на Лейтенанта. Виждаш ли, Татяна, какви перспективи се разкриват пред тебе, стига да се присъединиш към тайния орден. Сама в Крим! Сама в Ялта! Пиеш си мартинито на площада на Лейтенанта!
Когато я инструктираше преди пътуването, Сергеев, естествено, намекваше, че едно всевиждащо око ще следи всяка нейна крачка, но след абсолютното безследно изчезване на Андрей Лучников изпод носа на специално създадения за него сектор Таня вече не вярваше много-много на тези могъщества. Вече и от там, и от тази висша категория намирисва на работа през пръсти, така мислеше тя и сега, попоглеждайки към двамата стари дългунести и сухи англичани, седнали наблизо (единият от тях й изглеждаше познат, сигурно беше актьор), климатичните паравани, които създаваха на гребена на Яйла фантастичен силует на някакъв миражен и вечно подмамващ на път град, голите момичета, които изскачаха от морето и целите в пръски тичаха към масите в заведението, красивите сервитьори яки, които обслужваха несметния брой посетители, сякаш играеха някакъв весел бейзбол, скитащите по крайбрежната улица музиканти и фокусници, полюшващите се мачти на турските, гръцките, израелските, кримските кораби, белите канари на круизните лайнери, приближаващите към пристанището океански яхти, двата вертолета със стъклени коремчета, понесли над града неизменното „Кока-кола няма да излъже очакванията ти!“, руските, английските и татарските надписи, които вече започваха да пламват над покривите на втората, небостъргачна линия на Ялта, попоглеждайки към всичко това и отпивайки от сухото мартини, което отдавна би гаврътнала до дъно, ако беше в Москва, пиейки на малки глътки командировъчните си за цял ден, тя напълно бе забравила за всевиждащото око, а за другаря Сергеев мислеше само във връзка с проклетите телефонни сметки.
Честно казано, тя веднъж вече бе идвала тайно в Ялта, когато Андрей за пореден път я бе отвлякъл след часа за лягане от пансиона в Ласпи, където живееше техният отбор. С неговия бесен турбо питър бяха долетели дотук, бяха вечеряли на люлеещия се покрив на хотел „Невски проспект“, там и бяха преспали. Тя си спомняше как я бе поразила тогава предутринна Ялта. На излизане от хотела бе видяла как край една маса в откритото кафене на малкия площад седяха и разговаряха разноплеменни хора, под една палма момиче с островърха шапчица съвсем тихичко свиреше на флейта, а на верандата на „Клуба на Белия воин“ танцуваха няколко костюмирани в старовремски дрехи двойки. Меката на световния анархизъм, безумие и грях, необузданата и безпътна Ялта!
Между другото от разговорите с другаря Сергеев разбра, че все пак бе подценявала своите спортни дребни доносници. Разбра, че всички тия бягства с турбо питъра са регистрирани в бумагите на другаря Сергеев, както и полетите на Андрей до Париж, Токио, Сан Диего за срещите им. Меко, без какъвто и да било натиск другарят Сергеев й даде да разбере, че на тези доноси не е бил „даден ход“ именно защото ги е получавал той, Сергеев, а той, Сергеев си е имал едно наум за Таня, надявал се е на бъдещо творческо сътрудничество.
Таня чувстваше, че глупавото пиянство и сбиването с „мъжленцето“ бяха се превърнали в кризисен момент в отношенията им с Андрей. Защото нали по-рано бе прелитал хиляди километри заради едно-единствено „бодване“, а сега изчезна. Изчезна в Русия, в Москва, изчезна напълно, сякаш тя не съществуваше. Какво става с него? Нима е взел на сериозно тази грозна сцена? По-рано той й прощаваше всичко, смяташе я за московска хулиганка, обичаше я и всичко й прощаваше. А сега, разбирате ли, се разсърди. И какво толкова — натряскаха се, на всеки се случва. Хем и него впрочем си го бива! Кой знае колко жени минават през косматите му рижави лапи.
Само веднъж през цялото това време той й се обади в Москва. Връзката беше отвратителна. Тя едва позна гласа му. Откъде се обаждаш, попита го и веднага се уплаши. Уж въпросът беше най-естествен, но в новото си качество Татяна се улови в нещо позорно — измъквам информация. От Рязан, отговори Андрей, от местата на Солженицин. Какви места? — не чу добре Татяна. На Солженицин, повтори Андрей. Какви, какви? Този път Татяна чу, но не разбра. Тя, честно казано, напълно бе забравила за Солженицин след екстернирането му, ако изобщо бе мислила за него по-рано. Разговорът се получи доста тъп. „Мъжленцето“ седеше до кухненската маса и уж нищо не чуваше, не обръщаше внимание, замислено ядеше миниатюрната си порция извара: след драматичната сцена в първи отдел той, кой знае защо, започна да спазва диета, да тренира, да сваля килограми. Сега съм в Рязан, а после ще бъда в Казан, а после — в Березан. Поради крайно лошата връзка беше трудно да усети настроението му, гласът му май звучеше весело. Кога ще се видим, попита Татяна. Монетите ми се свършват, развика се Андрей. Кога ще се видим? Страхувам се, че няма да е скоро, стигна до нея. Андрей, стига си се правил на глупак, закрещя тя. Ела тук незабавно. Какви са тия Казан и Березан! Искам да те видя! До-мъч-ня ми за теб! Домъчня ми! Какво? Монетите ми свършват! Чао засега! Кога ще дойдеш в Москва? Страхувам се, че няма да е скоро. Връщам се на Острова. Кога летиш? Кога си в Москва? Няма да е скоро. Монетите свър… Макар да разбираше, че са ги прекъснали, тя още една минута говори колко се е затъжила, и в гласа й явно звучеше, че се е затъжила физически, това беше един вид предизвикателство към „мъжленцето“, което след сделката при ченгето не беше я докосвал. А когато най-сетне затвори телефона и се обърна, видя „мъжленцето“ през двете отворени врати с шлифер през рамото и страшно тежкия сак „Адидас“ в дясната ръка. Ами ти къде си тръгнал, с отвратителен уморен глас попита тя гърба му. В Цахкадзор, беше отговорът, и „мъжленцето“ се изгуби задълго.