— Вашата собствена яхта ли? — попита Таня.
Беше много спокойна и почти правилно зададе въпроса на английски, после небрежно отметна косата си — аристократка на секса, — но отвътре цялата се тресеше — ау, какво правиш бе, Татяно!
Бакстър я увери, че това е неговата собствена яхта, именно с нея е дошъл тук, напълно комфортна плаваща къщичка. С жест обясни на Арсений Николаевич, че ще му звънне по-късно, хвана под ръка прекрасната „французойка“ и двамата тръгнаха към пристанището по плочите на крайбрежната улица, на които още имаше следи от неотдавнашната битка — парчета от накъсани лозунги и фланелки, бейзболни бухалки и счупени бутилки.
Арсений Николаевич погледа след тях с чувство на силна досада, дори горчивина. Отдавна вече през своя дълъг живот, в който уж бе имало какво ли не, би трябвало да се е избавил от идеализирането на жените, но ето излиза, че и сега изпитва досада, горчивина, пък и отвращение, да, да, и леко отвращение, задето тази жена с нейното толкова приятно лице се оказа уличница, веднага тръгна с непознатия старец, сега ще прави всичко, което й предложи развратният Бак, хем никак не прилича на професионалистка…
Огорчен и разстроен, Арсений Николаевич остави на масата парите за „Учан Су“, прекоси площада, качи се в старото си открито бентли и тръгна за Артек, където сега имаше „петък у Неселроде“.
Ще бъде сензация, мислеше си тъжно, докато бавно слизаше в крайната дясна лента към предзалезната тъмносиня бездна — подножието на Аю Даг, където в този час лумваха светлините на едно от най-аристократичните селища на вревакуантите. Лучников-старши присъства на петък у Неселроде! Той вече отдавна бе започнал да отбягва традиционните вревакуантски салони, които имитираха „нормален руски светски живот“. Още отдавна, преди най-малко две десетилетия, в тези „среди“, „четвъртъци“, „петъци“ бе започнал да се усеща нетърпим фалш: на Острова се създаваше съвсем различно общество, но в затворения малък свят на вревакуантите все още се поддържаха стилът и духът на „сребърния век“ на Русия. Вече бяха престанали и да го канят, тоест не му напомняха, но и до ден днешен се обиждаха — вижте го вие този международен европейски Лучников, гнуси се от руския живот. Трудно беше да не станеш космополит на такова космополитно място, като остров Крим, намираха се обаче „мастодонти“, както ги наричаше Андрей, които някак съумяваха да поддържат в домовете си изпаряващия се от поколение към поколение дух на Русия. Такъв беше и старият Неселроде, членът на Вр. Държ. Дума от фракцията на монархистите, съсобственик на отбранителния комплекс заводи в Сиваш.
Не щеш ли, тоя Неселроде започна да му звъни: Защо така, Арсений Николаевич? Някак се откъснахте от нашето общество. Защо не прескочите до Артек на някой от нашите петъци? Бихме били щастливи, ако и Андрей Арсениевич ви придружи… Тук около Лидочка се е събрала младежка група и синът ви е едва ли не кумир в техните среди… Тези, разбирате ли, нови идеи… няма да докарат до нищо добро нашата армия… но, какво да се прави, и ние не бива да изоставаме…
До ден днешен мастодонтите не казваха „нашата страна“ и дори „нашият остров“, а само „нашата руска временно евакуирана армия“, „нашата евакуационна база“…
Арсений Николаевич смотолевяше нещо в отговор на тези покани, и през ум не му минаваше да се възползва от тях, пък и беше чул островните клюки, че дамите Неселроде си били харесали ергенуващия Андрей.
И ето че сега, не щеш ли, се качи на старото си бентли и меланхолично се запъти за Артек, като си призна, че го прави като някакъв смехотворен протест срещу съвременната аморалност, при която един циничен богаташ купува без много приказки млада изящна дама… Колко пошло и гнусно е всичко това… по-добре, макар и за минута, макар и фиктивно, макар и фалшиво да се потопи в отминалия век…
На вилата на Неселроде беше започнал техният обичаен „петък“, но същевременно цареше необичайно оживление. В дъното на гостната великолепният пианист Саша Бутурлин свиреше пиеса от Рахманинов. Това беше традиция. Съществуваше легенда, че Рахманинов, когато идвал в Крим, винаги отсядал у Неселроде. Ако нямаше професионален пианист, самата мадам Неселроде сядаше до инструмента и свиреше експресивно, като навремени спираше, сякаш потъваше в страната на мечтите или дори, както гостите си споделяха шепнешком, в страната на спомените. Във фотьойлите седяха старци в генералски мундири и официални костюми. В съседния салон беше средното поколение, финансисти и дами играеха бридж. На откритата веранда смесена компания, предимно младежи, общуваше вече в съвременен стил — на крак, с коктейли в ръце. Там беше бюфетът. Именно там, над морето, цареше, както забеляза Арсений Николаевич, необичайното оживление.