Марко Марчевски
Остров Тамбукту
Първа част
Първа глава. Кръчмата „Китайски фенери“. Мехмед ага и мистър Смит
I
Аз случайно попаднах в „Китайски фенери“. Мислех, че тясната уличка ще ме изведе на пристанището, а тя свърши пред самата врата на кръчмата. Влязох и си поръчах чаша шербет. Мургавият келнер, който се беше облегнал върху тезгяха, не се помръдна от мястото си. Когато повторих поръчката, той студено промърмори: „Няма шербет.“ Добре, тогава нека донесе лимонада. Но и лимонада нямаше. Само бира и уиски.
— Чаша вода! — казах и седнах до една маса. Бях много уморен и измъчен от горещината.
Келнерът ме гледаше равнодушно. Той сигурно разбра, че съм безработен чужденец, а в Александрия има повече безработни, отколкото във всеки друг пристанищен град и както навсякъде, и тук не ги смятаха за хора. Тия несретници пристигаха от четирите краища на света — разочаровани романтици и обезверени мечтатели, отчаяни авантюристи и крадци, — скитаха из тесните улици на стария град или на тълпи чакаха в двете пристанища и когато пристигнеше параход, те го обсаждаха като крепост с надеждата да получат работа; ако успееха да изкарат някоя пара и да се нахранят по почтен или непочтен начин, чувствуваха се най-щастливите хора на земята. Египтяните не ги презираха, нито пък се възхищаваха от тях — само безразличие можеше да се прочете в очите им, когато ги срещаха.
— Не чувате ли! — сърдито казах на келнера. — Или и вода нямате?
Той ми донесе вода. Пръстите му бяха оставили нечисти следи по чашата. Аз си тръгнах, без да се докосна до нея, и го изругах на моя роден език. Келнерът остана невъзмутимо спокоен. Бях излязъл вече на улицата, когато той бързо ме настигна и ме помоли да се върна.
— Господарят ви вика — учтиво каза той и ме гледаше като провинено куче, което се страхува от бой.
Влязох зад решетестата преграда на кръчмата. На широк миндер, застлан с тигрова кожа, беше се излегнал белобрад старец с продълговато лице. Той пушеше от наргиле и прехвърляше в ръцете си кехлибарена броеница. Големите, едри зърна искряха и тежко потракваха. Лицето на стареца бе украсено с дълга, посребрена от времето брада. Изпод феса му, обвит с бял тюрбан, се подаваше оредял кичур от бялата му като сняг коса. По старческите му устни играеше приветлива усмивка. Старецът ме погледна с кротките си мечтателни очи и на български език ме покани да седна. Сетне, като смукна дим, попита откъде зная български. Отговорих му, че съм българин.
— Как? Българин? От България? — Старецът изтърва броеницата си.
— Какво чудно има? — попитах аз.
— Нищо чудно, разбира се … — отговори развълнуван старият човек. — Но работата е там, че и аз съм от България… Аз съм турчин, но съм се родил в България.
— Нима? — на свой ред се учудих аз. Господарят на „Китайски фенери“ притвори очи и продължи, а гласът му леко трепереше от вълнение:
— Спомням си града, в който съм се родил… Кал и локви по улиците, ниски къщурки, скреж по стъклата на прозорците … През зимата — сняг, студ, вятърът свири, стене … А лете — зеленина, слънце, красота! Помня и силните гърмежи на топовете — стъклата се тресат и звънят. На площада скърцат седем бесилки, висят седем тела, аскери карат хляб и гранати към укрепленията, денонощно тракат каруци по калдъръмите, турски офицери препускат в галоп и между тях Осман паша-гази непобедимият, със златна сабя на кръста…
Погледнах изненадан стареца и попитах:
— За Плевен ли става дума?
Белобрадият турчин кимна с глава:
— Да, за Плевен, за Руско-турската война. Малък бях тогава, но всичко помня. Руските войски юнашки се биеха, ден и нощ нападаха укрепленията край града, топовете не млъкваха, но и нашите се държаха здраво и не отстъпваха. Но дойде гладът — страшен, неумолим — и те трябваше да се оттеглят. Да, гладът е по-силен и от най-силната крепост. Ока хляб струваше ока злато. Тогава Осман паша реши да пробие руската обсада и да се измъкне. Една нощ войските напуснаха окопите и се изнизаха на запад. След тях тръгна и цялото турско население. Градът заприлича на разровен мравуняк. Баща ми впрегна конете, ние с мама седнахме в каруцата и потеглихме в тъмнината. Пред нас и след нас вървяха стотици хора — мъже, жени и деца. Каруците зловещо тракаха в нощта. А когато наближихме реката, руските топове загърмяха тъй, че земята се затресе, гранатите се пръскаха и всичко помитаха. По едно време нещо светна над главата ми, тресна гръмотевица, каруцата подскочи и аз полетях във въздуха.
Старецът замлъкна и бавно смукна дим от наргилето. Погледът му потъмня. Той въздъхна и тихо продължи: