— Защо не? Можеш да идеш в някоя плантация на островите в Индийския океан. Там поне ще работиш на слънце и въздух, а не под земята. Виждал съм хора, които се връщат от мините в Австралия със загубено здраве, с единия крак в гроба.
— Здрав съм, ще издържа — упорито настоявах аз на своето.
Мехмед ага тъжно поклати глава и въздъхна:
— Добре, замини. Но знай, че това е безумие.
И аз знаех, че е безумие, но решението ми беше твърдо. Не можех повече да ям незаслужено чуждия хляб — всеки залък засядаше на гърлото ми. Аз трябваше да работя, сам да изкарвам прехраната си. Безделието е по-лошо и от най-тежката болест. По-добре смърт, отколкото такъв живот.
— Добре — съгласи се Мехмед ага. — Няма да ти преча. Имам един познат агент, който събира работници за една английска компания, ще поговоря с него.
След няколко дни Мехмед ага ме извика и ми каза:
— Пристигна един англичанин, мой стар приятел. Яхтата му е в старото пристанище. Има плантации на Кокосовите острови — някъде в Индийския океан. Говорих му за тебе. Съгласен е да те вземе за хавилдар, надзирател. Хареса му това, че си хеким. Иска да се посъветва с тебе какви лекарства да вземе от Александрия. Тази вечер ще дойде да те види. И все пак не те съветвам да заминеш. Далеч е Индийският океан, мъчно ще се върнеш оттам.
— На края на света да е, пак ще отида! — възбудено се провикнах. — Омръзна ми това скитничество без работа.
Мехмед ага ме погледна и в очите му блесна топло чувство.
— Разбирам те, млади момко. Безделието е порок, а принудителното безделие може да подлуди човек. Но знай, че човек не чувствува здрава почва под краката си далеч от своята родина.
— Моята родина и без това е много далеч — промълвих аз.
Старият турчин отново тъжно ме погледна:
— Млад си още, нетърпелив. Младостта е сила, а старостта — мъдрост. — Мехмед ага въздъхна и додаде: — Послушай съвета ми: сключи договор с англичанина само за една година. Трябва да си оставиш отворена врата, да излезеш жив от ада. Дръж се на цена. Или по-добре остави на мене, аз ще уговоря условията със Смит. Когато той дойде, ти излез. Не е удобно да те хваля в твое присъствие. Той е любопитен, ще те отрупа с въпроси, но и това ще уредим. Каквото и да те пита, преди да му отговориш, погледни ме. Ако те гледам в очите, кажи му истината. Човек, който казва истината, не се срамува да гледа хората в очите. Ако се усмихвам, можеш да го излъжеш или не, воля твоя — една усмивка с нищо не обвързва хората, нали? Но ако гледам към земята и гладя брадата си, ще излъжеш мистър Смит. Ти си от далечна страна и Смит никога няма да разбере кое е истина и кое лъжа. Но знай, че за да лъжеш добре, не е нужно да идваш от далечна страна.
— Защо трябва да го лъжа? — учудих се аз. — Никога не съм вършил неща, от които да се срамувам.
— А ще му кажеш ли, че си избягал от вашата страна? — попита ме Мехмед ага.
— Да, ще му кажа. Защото това е истина.
Мехмед ага добродушно се усмихна.
— Има истини, по-лоши от лъжата, и лъжи, по-добри от истината. Но ето го и Смит. Той идва по-рано от определеното време — значи, има нужда от тебе. Чакай в стаята си, докато те повикам, и не забравяй съветите ми.
Наистина стъпките на мистър Смит вече се чуваха съвсем близо зад решетестата преграда. Незабелязано излязох през задната врата на кръчмата. Отидох в малката си стаичка и се загледах през прозореца. Тежките листа на палмите в градината бяха увиснали неподвижно. През гюловите храсти блестяха водите на морето. Под сенките на смокиновите дървета важно се разхождаха перести пауни. Не такава си представях огнедишащата Африка, която тревожеше юношеските ми сънища. Оная Африка беше измама, създадена от вълшебниците на перото.
Келнерът Ибрахим се приближи до прозореца тихо, на пръсти.
— Имаш късмет, приятелю — каза той, — Мехмед ага те вика.
Заварих Мехмед ага и англичанина седнали на миндера. На малка масичка пред тях имаше студени закуски и две бутилки: едната с вино за англичанина, а другата с коняк за Мехмед ага. Той беше мохамеданин и не пиеше вино.
Мистър Смит беше висок и тънък, източен като върлина. Продълговатото му сухо лице беше застинало в ледено спокойствие. Стоманеносивите му очи ме гледаха с остър, проницателен поглед. Нещо неприятно и отблъскващо имаше в тоя студен поглед. Стори ми се, че той ме гледа така, както нашите джамбази оглеждат конете, преди да ги купят.
Мехмед ага ми посочи празния стол и аз седнах срещу него, както бяхме се уговорили.
— Ето го моя хеким — добродушно каза той и напълни чашата ми с вино, което се пенеше и шумеше. — Поговорете, той знае английски.
Отново погледнах англичанина. Лицето му беше слабо като на човек, който никога не си е дояждал, но с гладка кожа, почти без бръчки — старостта още не беше оставила по нея нерадостните си следи. Редките коси по темето му бяха бели като сняг. Мъчно можеше да се определи възрастта му. Хора като мистър Смит преждевременно остаряват на петдесет години, но стигнат ли шестдесет, те изглеждат по-млади за възрастта си. Той веднага ме отрупа с толкова много въпроси, че аз не успявах да поглеждам Мехмед ага, преди да отговоря, и за да не направя някаква грешка, мънках неопределено: „О, сър …“ „Не. сър …“