Смит беше прав. Аз твърде много бях се увлякъл в разправии с Арики и бях забравил, че не съм сам и не бива да мисля само за себе си. Със Стерн работата беше по-лесна, защото той имаше право да живее на острова. Но Смит нямаше това право. Ако излезеше на острова и туземците го хванеха, те щяха да го хвърлят в океана, както хвърлиха нас. Наистина трябваше да направя всичко, за да „легализирам“ неговото положение.
— Ще поговоря с главатаря — успокоих го аз. — Ако стане нужда, ще отида и при първожреца.
— Благодаря — каза Смит поуспокоен. — Не е зле да занесете на главатаря и на първожреца по една бутилка коняк. Какво ще кажете?
— Първият подкуп? — усмихнах се аз.
Стерн ни извика в столовата. На масата димеше яденето, което капитанът беше сготвил от консервирано месо и ямс. Беше нарязал и един едър пъпеш. Като узна, че Смит иска да живее на острова, Стерн саркастично се усмихна:
— А не е ли опасно, сър? Аз например предпочитам да си спя в яхтата, отколкото на коравия нар в някоя колиба.
— И аз бих предпочел същото, ако всеки ден излизах на острова като вас — тъжно каза Смит.
— Че кой ви спира, сър? Идете още днес.
— Не ми мислите доброто, Стерн — упрекна го плантаторът. — Нали знаете, че нямам право да излизам на острова. Не забравяйте, че аз не умея да плувам.
Сега усмивката на капитана беше снизходително-доброжелателна.
— Не се тревожете — каза той, — туземците никога няма да могат да ни разпознаят. Те винаги ще ни бъркат един с друг. Само ако и тримата се явим едновременно на острова, те ще разберат, че някой от нас е нов човек за тях. Но и това лесно може да се уреди. Ще им кажем, че и третият бял човек се е спасил…
— Искате да кажете, че…
— Искам да кажа — продължи Стерн, — че ще минете за Грей. Разбира се, ако се съгласите да играете ролята на готвача…
Смит неспокойно се раздвижи на стола.
— Приемам, сър! С най-голямо удоволствие! Но те ще разберат измамата.
— Как? — попита Стерн.
— Грей беше много пълен и нисък, а аз съм много висок и слаб. Не бива да разчитаме на късата им памет…
— Те няма да се ровят в такива дреболии — засмя се Стерн.
Наистина и това беше идея. Дали Смит не би могъл да мине за Грей? Ако главатарят и Арики са забравили пълния готвач и ако приемат, че Смит е същият трети пакеги, когото те бяха хвърлили в океана, в такъв случай плантаторът спокойно може да излезе на острова…
II
Щом се нахранихме, аз отидох в селището да потърся Боамбо. Той спеше на хладина в своята колиба, а старата Дугао и Зинга бяха седнали на сянка под едно сенчесто дърво пред колибата. Не исках да будя Боамбо и отидох при тях. Зинга си плетеше нова саронга от ликото на някакви кори от дърво. Тя очукваше корите с дървена бухалка върху гладък камък, след това отделяше жилавите нишки от вътрешността на кората, усукваше ги като канап и ги боядисваше — едните с червена, другите с черна боя. Боите, направени от някакви варени листа, бяха в кокосови черупки. Плетката на саронгата беше доста красива, на червени и черни ивици. Като я изплете, Зинга ще прикачи гъсти шарени ресни към нея и ще й наниже пъстри раковини. Тогава саронгата ще стане много красива. А старата Дугао плетеше голяма торба от същото лико. В нея тя ще носи таро, ямс и батати от градините.
Боамбо се събуди и дойде при нас. Подадох му цигара и щракнах запалката. Той се подвоуми, погледна към огнището пред колибата, което беше угаснало, и едва тогава запали от запалката.
— Умни хора са пакегите — промълви той. Аз не исках да го лъжа и му казах, че в голямата лодка има трети пакеги, който не смее да излезе на острова, защото се страхува да не го хвърлят в океана.
— Трети пакеги? — учуди се Боамбо. — Вие бяхте трима, нали?
— Не, бяхме четирима. Единият се удави, останахме трима. Третият живее в голямата лодка.
— Уин-уин — въздъхна Боамбо. — Ако третият пакеги излезе на брега, Арики ще каже да му вържем камък на краката и да го хвърлим в Голямата вода.