- Добре, патагонецо! - отвърна оня с маркуча. - Сега ще те съборя без заобикалки и ще изпия твоя ром на един дъх.
И той наистина хвана маркуча, за да го насочи към "патагонеца", но последният го спря:
- Чакай, Тод! Да сме наясно. Ако ме събориш, ще получиш една бутилка ром. Но ако не ме събориш, ти ще ми дадеш една бутилка и аз ще я изпия за твое здраве. Съгласен?
- Съгласен съм, патагонецо.
- Цяла бутилка, Тод! Помисли!
- Помислих, патагонецо. Цяла бутилка! Когато стигнем в първото пристанище, където има ром, ще ми я купиш и аз ще я изпия за твое неудоволствие. Е, ще те почерпя една чашка, обещавам! Честна дума!
Басът беше сключен при общото одобрение на останалите моряци и силната водна струя зафуча и зашиба по гърба "патагонеца", наричан тъй вероятно заради дългите му крака. Той беше се привел малко напред, с разкрачени крака, и не се помръдваше, колкото и силно да го шибаше в гърба водната струя. Тод сви устни, изду бузите си, дори и жилите на шията му се подуха от напрежение, сякаш искаше да направи водната струя още по-силна, но "патагонецът" не се помръдваше. Моряците ревяха от възторг: - Дръж се, патагонецо!
- Карай, Тод!
- По-надолу, по-надолу!
Адютантът се показа на вратата на кубрика и като забеляза моряците, спря се усмихнат.
- Спечели, патагонецо - каза най-после Тод и захвърли маркуча отчаян.
По палубата екна нов взрив от смях и шеги. Всички наобиколиха "патагонеца", потупваха го по гърба и по раменете, други му стискаха ръката, сякаш бе спечелил първа награда на олимпийските игри.
Адютантът се приближи до тях и каза:
- Внимавайте, момчета! Старецът е буден!.. Моряците отново се заловиха за своята работа, а ние с адютанта седнахме в моторницата и отидохме на острова.
Тръгнахме по пътеката към моята колиба. Исках да видя какво е станало с нея. Да, тя беше невредима. Скътана в гората настрана от селото, тя не беше засегната от снарядите. Погледнах през вратата и видях окачени по стените няколко войнишки раници. Нарът беше постлан с войнишки одеяла. В единия ъгъл имаше стомна за вода, а в другия - ръждива тенекия, каквито има във всяко затворническо помещение. Тук бяха се настанили десетина японски пленници. Те спяха нощно време в колибата, пазени от американски моряци, а денем работеха на укрепленията.
- Тази колиба беше мой дом - казах аз на адютанта. - Тук преживях много радости и скърби. На тоя нар спях сам, необезпокояван от никого. На него са седели главатарят на племето, дъщеря му Зинга, син му Амбо и старият Гахар, който сега е първожрец на племето. Всички бяха мои приятели.
- Нима ви е мъчно за тоя бордей? - учуди се адютантът.
- Мъчно ми е за туземците. Японците изгориха колибите им и ги прогониха в джунглата. Сега те спят на открито или в малки колиби от пръти и шума. Нямат достатъчно гърнета да си варят храна и ядат печен ямс и таро...
- Тъкмо затова те трябва да се върнат и да си построят нови колиби.
- Да, но после? Какво ще стане с тях? Какви са намеренията на контраадмирала?
- О, той има добри намерения!..
- ... които могат да дадат лоши резултати - прекъснах го аз.
- Защо?
- Защото неговите добри намерения не съвпадат с желанията на туземците.
- Защо мислите така? Старецът е добър човек. Той искрено иска да помогне на диваците. Сега те ще живеят с по-голяма сигурност за живота си, отколкото по-рано. Докато ние държим острова, никоя държава няма да смее да го нападне. Старецът извика още бойни кораби и един самолетоносач. Впрочем вие сами видяхте какво стана с японците.
- Видях. Но аз зная също така какво ще стане после...
- Какво?
- Каквото стана с японците.
- Как? Вие мислите, че ще бъдем бити като тях? Но кой ще посмее да ни нападне? Японците ли?
- Не, туземците. Племето няма да се примири, докато не напуснете острова. Главатарят каза това оня ден и няма да промени решението си.
- Та нали затова сме дошли тук, да говорим с него. Старецът иска да внушите на главатаря, че не е в негов интерес да се противопоставя на нашите намерения.
- А какви са вашите намерения, ако смея да попитам?
- Да издигнем тук силна крепост. Остров Тамбукту ще бъде превърнат във важна военноморска база.
- Но туземците тъкмо това не искат!
- А какво искат те?
- Искат да си живеят тъй, както са живели по-рано: без бели и жълти господари.
- Но това е невъзможно! - възкликна адютантът.
- И изобщо е невъзможно, конфликтът ще бъде неизбежен.
- Ако те дръзнат - закани се адютантът, - ние ще ги унищожим и ще стрием на прах техния остров.
- Щом е тъй - отвърнах аз, - няма смисъл да водите преговори с главатаря.
Но адютантът беше на друго мнение. Той смяташе, че главатарят ще се съгласи на всичко, ако му разтълкувам добре какво го чака в случай на неподчинение.
- Но да отидем в селото - предложи той. - Нали сме дошли да преговаряме.
В махалата на Боамбо нямаше жива душа. Всички колиби бяха изгорени. На мегдана зееше дълбока яма от снаряд, а наоколо се виждаха купчини пепел и черни, недогорели греди, отдавна угаснали. Смъртта витаеше навсякъде и ние нямаше какво да правим тук. И във втората махала колибите бяха изгорени, и в третата, където живееше Арики, същата картина: купища пепел, овъглени греди, дълбоки ями от снаряди, съборени и обгорени дървета наоколо... Никъде нямаше жива душа. Пустота и разорение цареше там, където беше кипял живот...
Ние бяхме си тръгнали вече, когато някой неочаквано ме извика. Обърнах се и видях Гахар. Той стоеше на пътеката в края на гората и ме гледаше изпитателно. Беше се появил внезапно, както само туземците умееха да правят това. Сигурно ни е наблюдавал от гората мълчаливо и като е видял, че си отиваме, решил е да ми се обади. Аз не се съмнявах, че в гората имаше и други скрити туземци, въоръжени със стрели и копия, които бдяха, готови да помогнат на другаря си, ако бъде нападнат. Но Гахар беше без оръжие.
- Ела, Гахар - извиках го аз. - Ела да поговорим. Той предпазливо пристъпи няколко крачки към нас и се спря. Колко беше отслабнал! В черните му големи очи, хлътнали дълбоко в орбитите, беше застинала дълбока мъка, удълженото му тъмно лице беше сухо и посърнало като на мумия. Само за десетина дена страданията бяха го състарили най-малко с десет години. Смъртта на жена му беше неочакван и голям удар за него, след това последва нашествието на японците. варварските бомбардировки и пожарите, бягството в джунглата, а ето сега нова беда заплашваше племето - американските бойни кораби. Събитията следваха едно след друго с главоломна бързина. За хора, живели цял живот тихо и спокойно със своите дребни грижи, не беше по силите им да понесат всички тия нещастия.
Макар и много отслабнал, макар и убит от мъка, Гахар беше представителен старец - висок, с бавни движения, с благородна осанка, а седемте пояса на мъдростта, препасани на кръста му, го правеха още по-внушителен.
- Тана Боамбо тука ли е? - попитах го аз.
- Няма го.
- А Амбо?
- Няма го - завъртя глава Гахар.
Адютантът го разглеждаше с голямо любопитство.
- Този не е главатарят им, нали? - попита ме той.
- Не, той е техният първожрец. Има голямо влияние над племето.
- Значи, ние можем да преговаряме с него?
- Разбира се.
Попитах Гахар сам ли е дошъл тук, или има и други с него.
- Има - беше отговорът.
- А къде са те?
- Тука са - неопределено каза Гахар.
Значи, не съм се излъгал. Гахар не беше сам. Казах му да извика и другите, но той се престори, че не ме чу, и попита, като посочи към адютанта:
- Тоя ли е главатарят на пакегите от големите лодки?
- Не, Гахар. Тоя бял човек е калиман биля, важно лице, но не е тана на пакегите. Той иска да говори с тебе...
- Не! - отсече Гахар.
Неговият отказ ме изненада.
- Защо, Гахар? Той е нанай биля - добър човек. Наш приятел.
- Приятел? - погледна ме Гахар с недоверие. - Не вярвам, Андо. Само ти си наш приятел. Ето аз дойдох при вас без копие, а този пакеги носи стрела, която пуска гръмотевици. Защо?