Наистина адютантът носеше на кръста си доста голям пистолет. Аз знаех, че не бива да отиваме при туземците въоръжени, и още на кораба исках да посъветвам адютанта да остави пистолета си, но не се реших. Страхувах се да не си помисли нещо лошо. Той забеляза недружелюбния поглед на Гахар и ме попита какво има.
- Първожрецът не желае да преговаря с нас...
- Защо? - учуди се адютантът.
- Когато две враждебни племена решат да преговарят - казах аз, - те отиват на определеното място без оръжие. А вие сте дошли с пистолет. Първожрецът тълкува това като враждебен акт към племето и не желае да преговаря.
- Какво трябва да направя? - попита ме адютантът.
- Оставете пистолета си на края на гората и елате без него.
- О, това е невъзможно! Уставът ми забранява!
- Добре, тогава дайте ми пистолета си.
Адютантът разкопча пистолета от колана си и ми го даде.
- Сега можем да говорим, нали? - обърнах се аз към Гахар.
- Сега можем да говорим - каза той и пристъпи още по-близо до нас.
"Преговорите" започнаха. Гахар каза, че Великият съвет решил жителите да се върнат в селата си и да си направят нови колиби, ако пакегите обещаят, че няма да ги безпокоят със своите посещения. Те не искат от пакегите никаква помощ и не желаят да се срещат с тях. Когато му казах, че пакегите ще им помогнат по-бързо да си направят колибите, Гахар замаха с ръце: - Не и не! Не ни трябва тяхната помощ! Ние сами ще си направим колибите. Обещава ли белият човек нито един пакеги да не стъпва в селото ни?
Преведох думите на адютанта. Като помисли малко, той каза:
- Нищо не мога да обещая. Ще докладвам на стареца. Той нямаше право да дава каквито и да било обещания. Контраадмиралът беше го изпратил да води преговори, но не беше му дал никакви права. Това показваше, че "старецът" подценява туземците.
А Гахар чакаше отговор. Трябваше да излезем някак от това смешно положение - да стоим пред Гахар като глупци и да не можем да му кажем нито "да", нито "не".
- Гахар - обърнах се аз към стария си приятел. - Аз ти казах, че тоя пакеги е нанай биля, но той не е тана на пакегите. Главатарят на пакегите е в голямата лодка. Сега ние ще отидем при него и ще му кажем всичко, каквото сме говорили с тебе. Утре по това време ще дойда да ти кажа отговора.
- Нана, много добре - кимна с глава Гахар. - Утре по това време ще те чакам тук. А тоя пакеги ще дойде ли утре с тебе?
- Сигурно ще дойде.
- Добре! Кажи му да не носи своята стрела. Анге бу!
II
Самолетоносачът, за който беше споменал адютантът, пристигна същия ден. Аз нито веднъж не видях отблизо тази грамадна плаваща платформа, която носеше десетина, а може би и повече самолети. Тя се виждаше на хоризонта като малко тъмно петно върху чистата водна шир. Самолетоносачът никога не се приближи до острова, но от него всеки ден се дигаха по няколко самолета и отлитаха далеч на изток, вероятно на разузнаване, а когато се връщаха обратно, винаги кръжаха над острова съвсем ниско, над самите върхове на дърветата.
След пристигането на самолетоносача контраадмиралът се промени. Докато по-рано изглеждаше тих, спокоен, разсъдлив и разумен човек, сега той стана много нервен и нетърпелив. Адютантът застана пред него изпънат, с прибрани крака и му докладва за резултата от нашия разговор с Гахар. Щом узна, че туземците не желаят никаква помощ, контраадмиралът почна да ги ругае и дори се закани, че ако не се съгласят с неговите условия, той ще ги изтрие от лицето на земята. Като слушах недвусмислените му закани и като гледах как нервно се разхождаше из салона на кораба със стиснати устни, с ръце на кръста, зачервен от гняв, аз се питах: "Какво иска от туземците? Защо настоява толкова много да се върнат в изгорелите си села? Защо им натрапва своята помощ?" Аз нито веднъж не го попитах за намеренията му, защото, все едно, той не би ми казал нищо, но когато веднъж адютантът намекна, че строежът на укрепленията върви много бавно, всичко ми стана ясно. За строежа бяха нужни много хора. Колкото повече, толкова по-добре. Японците бяха малко. Освен това те бяха пленници, заставени насила да работят, а насилието никога и никого не е вдъхновявало към работа. Наистина на укрепленията работеха и американци, повечето специалисти, но колко бяха те? Хиляда или две хиляди туземци биха свършили десет пъти повече работа, отколкото стотина японци и двадесетина американци. А туземците бяха се скрили в джунглата и искаха да ги оставят на мира. Това сърдеше контраадмирала и го караше да нервничи: - Какво мислят тия хора? Какво си въобразяват? На какво разчитат? Изглежда, че те нямат представа за нашата сила. Това, което направиха японците, е детска играчка. Военна шега - нищо повече. Или ще приемат нашата помощ и закрила, или...
Аз мълчах. Адютантът стоеше като на тръни.
- Обяснете им това! - обърна се към мен контраадмиралът. - Идете утре и им кажете, че ако не се съгласят с моите условия, ще ги изтребя до крак заедно с тяхната джунгла. Те видяха "големите птици" - нали така наричат самолетите? Кажете им, че само за два часа тия "птици" ще изтребят до крак всички диваци, където и да се намират те. И ако някой случайно се спаси от бомбите, жив ще се опече в джунглата, защото аз ще я изгоря и ще я превърна в пепелище. Много ви моля, обяснете това на тоя твърдоглав главатар. Кажете му, че това е последният ми опит за разбирателство с него. След това съвестта ми ще бъде чиста. Аз не съм злодей, но войната си е война!
Като говореше, контраадмиралът ме гледаше право в очите - сигурно искаше да види какво впечатление ще ми направят думите му. Всъщност те по нищо не се различаваха от заканите на японския капитан - може би само по това, че в заканите на Сигемицу се чувствуваше неговото безсилие, а в заканите на контраадмирала звучеше студената увереност на човек, който може да го изпълни.
- Старецът е страшно залютен - каза адютантът на другия ден, когато седнахме в моторницата на път за острова. - Ако и този път диваците не се завърнат в селата си, той наистина ще изпълни своята закана. Виждате ли тия красиви хълмове, тия гори, тия гигантски дървета? Може би още утре всичко ще се превърне в черно пепелище.
- Но това е много жестоко! - казах аз. - Това дори и японците не го направиха.
- Защото нямаха самолети.
- Да, но това ще бъде престъпно убийство! - осмелих се да кажа аз. - Туземците в нищо не са виновни. Те се оттеглиха в джунглата и никого не заплашват, никого не безпокоят. Досега нито един американски войник не е пострадал от ръката на туземец. Защо контраадмиралът иска да им натрапи своя договор за защита и помощ?
- Старецът не държи вече да се сключи договор - отвърна адютантът. - Той каза, че победителят може да си върши работата и без договор. Сега той иска само едно: туземците да се завърнат в селата си. Нищо друго.
- А защо не ги остави да живеят, както намерят за добре?
- Да живеят, както намерят за добре? Ха-ха! А кой ще строи укрепленията?
Всичко беше ясно: на контраадмирала му бяха нужни роби. Туземците трябва да напуснат джунглата, американските моряци ще им помогнат да си построят нови колиби на мястото на изгорелите, а след това туземците ще помогнат на американците да построят укрепленията. Строежът на колибите ще завърши за две-три седмици, а построяването на укрепленията - за две-три години. Освен това контраадмиралът възнамерява да построи обиколно шосе по цялото крайбрежие на острова - така каза адютантът.
- Защо му е шосе? - попитах го аз. - Туземците си имат пътеки, които напълно ги задоволяват. Адютантът се усмихна иронично:
- Нима мислите, че ние ще строим шосе за диваците? Шосето е нужно на самите нас. На острова ще се настанят военни и граждански власти. Ще дойдат и предприемчиви хора, които ще създадат работа на туземците. Тук природата е прекрасна, островът би могъл да се превърне в чудесен курорт. На стареца много му харесва. Той възнамерява да прекарва тук отпуската си. Дори каза на мистър Смит, че ще разшири неговата плантация и като мине в оставка, тук ще живее зимно време. Старецът е от Ванкувър, а там зимата е доста сурова.
- А мистър Смит не му ли възрази за плантацията? - попитах го аз.