— Ще изтърва самолета — каза тя. — Защо да не се разболея? Всички жени боледуват.
— Познавам двама добри лекари, които ще се закълнат, че си се разболяла.
— Чудесно! — възкликна жената, изкачвайки стълбището. — Но няма да ги каним на обед, нали?
— Не — увери я той, като отваряше вратата. — Ще им се обадя по телефона и ще пратя шофьора за медицинските свидетелства.
— Болна съм — заяви тя. — Решено. Нека армията се забавлява веднъж сама.
— Ще заминеш.
— Няма. Ще те забавлявам тебе. Забавлявал ли те е напоследък някой както трябва?
— Не.
— И мене не. Тогава?
— Не зная — каза Томас Хъдсън и я прегърна силно, погледна я в очите, после отмести поглед. Отвори вратата на голямата спалня. — Тогава не зная — промълви той замислено.
Прозорците бяха отворени и вятърът нахлуваше в стаята. Ала сега беше приятен, защото грееше слънцето.
— Също като в „Нормандия“. За мене ли я направи като в „Нормандия“?
— Разбира се, миличка! — излъга той. — Ти какво си помисли?
— Ти си по-лош лъжец от мене.
— Не мога и да се сравнявам с тебе.
— Нека да не лъжем. Нека да се преструваме, че уж си я направил за мене.
— За тебе я направих — каза Томас Хъдсън. — Само че приличаше на друга.
— Това ли ти е най-силната прегръдка?
— Без да те смажа. — После добави. — И без да сме легнали.
— Кой е против да си легнем?
— Не аз — отговори той, взе я на ръце и я отнесе в леглото. — Чакай да пусна щорите. Нямам нищо против да забавляваш армията. Но имаме радио за развлечение на прислугата в кухнята. Не сме им нужни.
— Сега.
— Да.
— Сега спомни си всичко, което съм те учила.
— Не помня ли?
— Не винаги.
— Възможно — съгласи се Томас Хъдсън. — Къде се запознахме с него?
— Срещнахме го. Не помниш ли?
— Слушай, нека не си припомняме нищо и да не говорим, да не говорим, да не говорим.
По-късно тя забеляза:
— Хората огладняваха дори на „Нормандия“.
— Ще позвъня за сервитьора.
— Но този сервитьор не ни познава.
— Ще ни опознае.
— Остави. Да излезем да разгледаме къщата. Какво си рисувал?
— Съвсем нищо.
— Време ли нямаш?
— А ти какво мислиш?
— Но не би ли могъл, когато си на брега?
— Какво означава „на брега“?
— Том — каза тя.
Те седяха сега в дневната на големите стари кресла и тя свали обущата си, за да почувствува рогозката на пода. Жената се сви в стола и почна да реши косата си, за да му се хареса, защото знаеше, че той обича да я гледа така. Тя седеше и полюляваше косата си като тежък копринен сноп.
— Пуста да опустееш! — възкликна той и добави: — Мила!
— Стига си ме пустосвал! — рече жената.
— Да не говорим за това.
— Защо се ожени за нея, Том?
— Защото ти беше влюбена.
— Това не е достатъчна причина.
— Никой не твърди, че това е било достатъчна причина. Във всеки случай аз не твърдя. Но след като извърша грешка и се разкая, има ли смисъл да я предъвквам?
— Щом те моля.
Голямата черно-бяла котка дойде и се тръкна в крака й.
— Тя ни обърка — забеляза Томас Хъдсън. — А може би постъпва разумно.
— Не е ли?…
— Да. Именно. Бой! — извика я той.
Котката се приближи до него и скочи на коленете му. За нея нямаше значение чий скут е.
— Бихме могли да я обичаме и двамата, Бой. Погледни я добре. Никога вече няма да видиш жени като тази.
— С тази котка ли спиш?
— Да. Имаш ли нещо против?
— Не. Харесва ми повече от мъжа, с когото спя сега. И той има същия унил вид.
— Необходимо ли е да говорим за него?
— Не. Но ти няма защо да ме уверяваш, че не си бил в морето, след като очите ти са възпалени, в бръчките около ъглите им се виждат бели гънки и косата ти е станала от слънцето по-светла, сякаш си я изрусявал.
— И се движа с полюляващата се походка на моряците, на рамото си държа папагал и размахвам дървения си крак наляво и надясно. Слушай, мила, излизам в морето от време на време, защото съм художник-маринист и рисувам живота в морето за Природонаучния музей. Дори войната не бива да опира изследванията ни.
— Те са свещени — подигра се тя. — Ще запомня тази лъжа и ще я поддържам. Том, наистина ли нехаеш за нея?
— Наистина.
— Обичаш ли ме още?
— Не ти ли дадох доказателства?
— Би могъл и да изпълняваш роля. Ролята на вечно верния любовник, независимо какви проститутки ще заваря при тебе. „Ти не ми беше верен, Синара, по твоему.“
— Винаги съм ти казвал, че си прекалено начетена и че това ти вреди. С тези стихове приключих още когато бях на деветнайсет години.
— Да, а пък аз винаги съм ти казвала, че ако рисуваше и работеше сериозно, вместо да гониш облаците и да се влюбваш в другите…