— Искаш да кажеш: вместо да се женя за другите!
— Не. Да се жениш за тях е вече достатъчно лошо. Но ти се влюбваш, затова не те уважавам.
— Пак стария познат любим рефрен: „И после няма да те уважавам.“ Готов съм да го откупя, колкото и да поискаш, само и само да го залича.
— Уважавам те. Но ти не я обичаш, нали?
— Обичам те, уважавам те и не обичам другата.
— Чудесно! Така се радвам, че се разболях и че изтървах самолета.
— Аз действително те уважавам, знаеш, и уважавам всяка проклета щуротия, която вършиш или си вършила.
— И се държиш с мене чудесно и изпълняваш всички обещания.
— Какво беше последното?
— Не зная. Ако е било обещание, ти не си го изпълнил.
— Не си ли съгласна да го отминеш?
— Бих желала да съм го отминала.
— Може би ще успеем. Отминавали сме много неща. Не. Това не е вярно. Следите още стоят. Но ти си въобразяваш, че е достатъчно да правиш любов с една жена. Никога не се замисляш, че тази жена би желала да се гордее с тебе. Нито за малките нежности.
— Нито пък да бъда безпомощно дете като мъжете, с които се любиш и над които трепериш.
— Не би ли могъл да ми покажеш по-осезателно, че ти липсвам и че съм ти нужна, вместо проклетите отношения „подай ми това, вземи онова, прибери го, че не съм гладен“.
— За какво дойдохме тук? За да си четем морал ли?
— Дойдохме тук, защото те обичам и искам да бъдеш достоен за себе си.
— И за тебе, и за бога, и за останалите абстракции. Но аз не съм дори абстрактен художник. Ти би поискала от Тулуз-Лотрек да не стъпва в публичен дом, от Гоген да не се заразява със сифилис, от Бодлер да се прибира рано в къщи. Не мога да се сравнявам с тях, но мога да те пратя по дяволите.
— Никога не съм била еснафка.
— Била си. По отношение на работата си. Твоите проклети работни часове.
— Бих се отказала от работата.
— Има си хас! И би пропяла по кабаретата, а аз бих се заловил да изхвърлям насила натрапниците. Спомняш ли си, когато ни минаваха през главата и такива нелепости?
— Какви новини имаш от Том?
— Добре е — отговори мъжът и почувствува как го полазиха необикновените тръпки.
— Не ми е писал от три седмици. Все пак съм му майка. Винаги е бил толкова редовен в кореспонденцията.
— Знаеш какво им е положението на момчетата във време на война. А може би и задържат пощата. Понякога я задържат.
— Спомняш ли си, когато изобщо не можеше да говори английски?
— И си имаше момчешка банда в Гстад? Или пък в Енгадия и Цуг?
— Имаш ли нови снимки от него?
— Само оная, която имаш и ти.
— Няма ли да пием нещо? Какво пиеш тук?
— Каквото пожелаеш. Ще отида да повикам прислужника. Виното е в избата.
— Моля те, не се бави.
— Такива думи помежду ни звучат смешно.
— Моля те, не се бави — повтори жената. — Чуваш ли? Никога не съм държала да се прибираш рано. И не на това се дължаха недоразуменията ни, знаеш.
— Зная — съгласи се той. — Няма да се бавя.
— Може би прислужникът ти ще ни приготви нещо за ядене?
— Може би — каза Томас Хъдсън. После подвикна на котката: — Ти стой при нея, Бойз!
Сега се размисли. „Защо отговорих така? Защо излъгах? Защо я пощадих? За да запазя скръбта за себе си ли, както твърди Уили? Такъв човек ли съм?
И все пак го направи — рече си. — Как ще кажеш на една майка, с която току-що си се любил, че синът й е мъртъв? Как ще кажеш сам на себе си, че синът ти е мъртъв? Уж имаше отговори на всичко. Отговори на тоя въпрос!
Няма отговори. Би трябвало да знаеш вече. Няма изобщо никакви отговори.“
— Том — чу той гласа й, — чувствувам се самотна и котката не може да те замени, макар да си въобразява, че може.
— Свали я на пода. Прислужникът е отишъл в селото, та аз приготовлявам лед.
— Не ми се пие.
— И на мен не ми се пие — каза той и се върна в стаята, стъпвайки по плочките, докато почувствува рогозката. Той я погледна: тя не беше мръднала от мястото си.
— Ти не искаш да говориш за него — започна жената.
— Не искам.
— Защо? Мисля, че ще бъде по-добре да поговорим.
— Много прилича на тебе.
— Не е тази причината — забеляза тя. — Кажи ми — мъртъв ли е?
— Да.
— Моля те, прегърни ме. Прилошава ми. — Той почувствува как тя се тресе, коленичи до стола, прегърна я, усещайки тръпките й. Сетне тя простена: — Горко ти! Горко ти! — А след малко добави: — Прощавай за всичко, което направих или ти казах!
— И ти прощавай.
— Горко ти и горко ми!
— Горко ни! — додаде Томас Хъдсън, но не допълни: — Горкият Том!
— Какво друго ще ми разкажеш?
— Нищо. Само това.