— Предполагам, че ще се научим да понасяме нещастието.
— Може би.
— Иска ми се да можех да се разридая, но изпитвам само празнота и болка.
— Зная.
— На всекиго ли се случва това?
— Предполагам. Във всеки случай на нас ще се случи само веднъж.
— А сега сме като в дома на мъртвец.
— Извинявай, че не ти казах, когато се видяхме.
— Няма значение — успокои го тя. — Ти винаги си обичал да отлагаш. Не се сърдя.
— Желаех те толкова много, затова постъпих себично и глупаво.
— Не постъпи себично. Винаги сме се обичали. Само дето сме правили грешки.
— Аз вършех най-непростимите.
— Не, и двамата ги вършехме. Ала няма да воюваме повече. — С нея ставаше нещо и накрая тя се разплака, като стенеше: — О, Томи, толкова е неочаквано, че не мога да го понеса!
— Зная — успокои я той. — Моя сладка, добра, мила хубавице! И аз не мога да го понасям.
— Бяхме толкова млади и глупави, и двамата бяхме красиви, и Томи беше толкова дяволски красив.
— Като майка си.
— А сега няма да остане и помен.
— Моя бедна, свидна любов!
— И какво ще правим?
— Ти ще правиш каквото си вършила, и аз ще правя, каквото съм вършил.
— Не можем ли да останем за известно време заедно?
— Само ако се задържи вятърът.
— Тогава нека духа. Смяташ ли, че ще бъде порочно, ако правим любов?
— Не смятам, че Том би ни упрекнал.
— Не. Положително не. Спомняш ли си как се спускахме със ски и ти носеше Том на раменете си и как пеехме, когато минавахме през овощната градина зад странноприемницата във вечерния здрач?
— Помня всичко.
— И аз помня — каза тя. — И защо бяхме толкова глупави?
— Бяхме толкова съперници, колкото и любовници.
— Зная, а не трябваше да бъдем. Но ти нали не обичаш друга жена? Нали сега само това ни остана?
— Не, не обичам друга жена.
— Аз също не обичам друг мъж. Считаш ли, че бихме могли да се съберем пак заедно?
— Не зная дали ще излезе нещо. Бихме могли да опитаме.
— Колко време ще трае войната?
— Попитай онзи, който има власт над войната.
— С години ли ще продължи?
— Поне още година-две.
— Има ли вероятност да те убият и тебе?
— Голяма.
— Това не е хубаво.
— Ами ако не ме убият?
— Не зная. Сега, когато Том загина, нали няма да почваме наново да се дразним и огорчаваме?
— Мога да опитам. Не съм озлобен и се научих да потискам сприхавостта си. Уверявам те.
— Как? С проститутките ли?
— Предполагам. Но те няма да ми са нужни, ако бъдем заедно.
— Винаги си умеел да разкрасяваш нещата.
— Виждаш ли? Да не започваме наново.
— Прав си. Да не започваме в дома на мъртвеца.
— Каза го вече.
— Зная — съгласи се жената. — Извинявай. Но не зная как да изразя другояче същото. Вече почнах да обръгвам.
— Ще продължаваш да обръгваш — обясни той. — В началото е трудно, но постепенно все повече и повече ще свикваш.
— Ще ми разкажеш ли всички подробности, които знаеш, за да привикна час по-скоро?
— Разбира се — обеща Томас Хъдсън. — Повярвай ми обичам те!
— Ти винаги си ме обичал — рече тя. — Сега разказвай!
Той седна в краката й, без да я гледа. Впери очи в котката Бойз, която лежеше на рогозката, огряна от слънцето.
— Бил е свален от кораб за противовъздушна отбрана при разузнавателен полет край Абвил.
— Не е ли скочил?
— Не. Хвърчилото му изгоряло. Трябва да е бил засегнат.
— Дано е така! — прошепна жената. — Колко ми се иска да е така!
— Почти е сигурно, че е бил засегнат. Иначе би се опитал да скочи.
— Истината ли казваш? Не е ли изгорял парашутът му?
— Не — излъга Томас Хъдсън, като сметна, че казаното е достатъчно за днес.
— От кого научи подробностите?
Той спомена едно име.
— Тогава е вярно — заключи тя. — Нямам повече син, и ти нямаш. Дано свикнем с тази мисъл. Знаеш ли нещо друго?
— Не — отвърна той, колкото се може по-откровено.
— А ние ще продължим да живеем?
— Няма как.
— С какво?
— С нищо — отговори Томас Хъдсън.
— Не бих ли могла да остана при тебе тук?
— Не очаквам да намериш тук разтуха, защото съм длъжен да изляза в морето веднага, щом времето се оправи. Ти не си от приказливите и пазиш тайните, които ти поверявам. Запази и тази тайна.
— Бих могла да остана, докато заминеш и след това да те чакам, докато се завърнеш.
— Няма смисъл — обясни той. — Никога не зная кога ще се завърна и безделието ще ти тежи още повече. Остани, ако искаш докато заминем.
— Добре — прие тя. — Ще остана, докато заминете. Ще живеем със спомените си за Том и ще се любим, стига да смяташ, че ще бъде уместно.
— Томи никога не е имал нищо общо с тази стая.