— Ти си такъв великомъченик, че трябва да те препарират и да те разпънат на кръст — допълни Уили. — Помисли за мадамите.
— За натам сме се запътили.
— Това се вика мъжка приказка.
— Уили, дойде ли сега на себе си?
— Дойдох. Защо, поврага, да не дойда? Май тоя фриц ме разстрои. Бяха го настанили с такава грижливост, каквато ние не бихме проявили за никого. Или бихме го сторили само ако разполагахме с време. А те не са жалили времето си. Не знаят, че сме по петите им. Но трябва да са узнали, че ги преследват. Сега всички са тръгнали да ги търсят. И все пак са се погрижили за него така старателно, че не може повече.
— Има си хас! — забеляза Томас Хъдсън. — Те се бяха погрижили и за ония нещастници на острова.
— М-да — съгласи се Уили. — Не е ли това най-гадното?
Точно тогава се яви Питърс. Държеше се винаги като морски пехотинец, дори когато не беше в добра форма, и се гордееше най-много с действителната дисциплина без формалности, която цареше на борда. Спадаше към ония, на които това най изнасяше. Сега се закова, застана мирно, отдаде чест, издавайки се, че е пиян, и рапортува:
— Том! Виноват! Сър, той умря!
— Кой умря?
— Пленникът, сър.
— О’кей — каза Томас Хъдсън. — Пусни генератора и виж дали ще можеш да влезе във връзка с Гуантанамо.
„Трябва да имат някакво нареждане за нас“ — рече си Томас Хъдсън.
— Проговори ли пленникът? — запита той Питърс.
— Не, сър.
— Уили — обърна се Томас Хъдсън към Уили, — как се чувствуваш?
— Отлично.
— Вземи няколко магнезиеви светкавици и направи снимки. Една на лицето в профил, както лежи трупът на кърмата. После отмести одеялото, смъкни панталона и го снеми целия, както е проснат напреко на кърмата. Направи и по една снимка анфас на главата и на целия труп!
— Слушам! — каза Уили.
Томас Хъдсън се качи на мостика. Чу боботенето на генератора и видя внезапните блясъци на магнезиевите светкавици. „Разузнавателното управление на военноморските сили, където се обработват донесенията, няма и да повярва, че сме пленили тоя фриц — помисли си той. — Няма доказателства. Някой дори ще приеме, че е труп, който германците са изхвърлили и ние сме извлекли. Трябваше да го фотографирам по-рано. Да вървят по дяволите! Може би ще хванем другите утре.“
Качи се Ара.
— Кой ще го отнесе на брега, за да го погребем?
— Кой работи най-малко днес?
— Всички работиха усилено. Ще взема Хил и ще го погребем. Ще го заровим в пясъка над нивото на прилива.
— Ако може малко по-високо.
— Ще пратя Уили да му кажеш какво да напише на дъската. Имам една дъска от един сандък в склада.
— Прати ми Уили.
— Да го зашием ли в чувал?
— Не. Завий го само в одеялото му. Прати ми Уили!
— Какво ще заповядаш, Том? — запита Уили.
— Напиши на една дъска: „Незнаен германски моряк“ и сложи отдолу датата.
— О’кей, Том. Да помогна ли да го погребем?
— Не. Ще отидат Ара и Хил. Напиши дъската, почини си и пийни нещо.
— Веднага щом Питърс влезе във връзка с Гуантанамо, ще ти съобщя резултата. Няма ли да слезеш?
— Не. Ще отдъхна тук.
— На какво прилича това? Сякаш си на мостика на голям кораб, пълен с отговорности и фъшкии!
— Прилича горе-долу на надписването на дъската.
Когато дешифрираха радиограмата, получена от Гуантанамо, прочетоха:
Продължавайте старателно претърсването на запад.
„Тъкмо това вършим“ — каза си Томас Хъдсън. Легна и заспа незабавно, а Хенри го зави с леко одеяло.
9
Час преди да се зазори, той слезе и погледна барометъра. Беше паднал с четири десети. После събуди помощника си и му го показа.
Помощникът го погледна и кимна с глава.
— Видя как беснееше вятърът отвъд Кайо Романо вчера — прошепна тон. — Свива на юг.
— Приготви ми чай, моля те! — каза Томас Хъдсън.
— Имам студен чай в едно шише при леда.
Антонио отиде на кърмата, намери парцал и кофа и изми палубата. Бяха я мили вече, но повторно я изми, после изпра парцала. Отнесе бутилката студен чай на мостика и изчака да се съмне.
Преди да се развидели, помощникът вдигна кърмовата котва, сетне обра с Антонио дясната котва и тримата заедно с Хил изтеглиха лодката. Тогава помощникът изчерпи с трюмната помпа събралата се вода и провери двигателите.
Подаде глава и съобщи:
— Готов съм по всяко време.
— Защо имаше толкова много вода?
— Виновна е една уплътнителна кутия. Позатегнах я. Но предпочитам да пропуска малко, отколкото да загрява.
— Отлично. Прати ми Ара и Хенри! Тръгваме.
Те вдигнаха котвата и Томас Хъдсън се обърна към Ара.
— Покажи ми пак дървото.
Ара го показа точно над линията на плажа, който предстоеше да напуснат, и Томас Хъдсън нанесе с молив малък кръст на картата.