„Ще се опитам да мина край нея, без да я подплаша“ — каза си той. — Ала точно когато почти се изравни с чаплата, в стадото кефали настъпи смут, от водата заизскачаха риби с големи очи, тъпи муцуни, сребристи на слънцето, но не и красиви. Томас Хъдсън се обърна да ги погледне и се помъчи да зърне баракудата, която се беше врязала в стадото. Не откри хищника, видя само дивото мятане на подплашените кефали. После стадото наново се скупчи в сива подвижна пихтия, а когато Томас Хъдсън изви глава, чаплата беше отлетяла. Той я съзря как размахва бели криле над зелената вода, пред него оставаше само жълтият пясъчен плаж и тъмното очертание на дърветата от носа. Облаците бяха почнали да почерняват зад Романо и той ускори крачката, за да заобиколи носа и да излезе при оставената от Ара лодка.
Бързият вървеж го възбуди и Томас Хъдсън си помисли, че наоколо не може да има никакви фрицове. „Не бих се възбудил, ако наблизо се спотайваха фрицове. Кой знае — продължи той. — Може би щях да се възбудя дори и да се мамех.“
В края на носа имаше ивица блестящ бял пясък и той си каза: „Иска ми се да полегна тук. Мястото е добро. — След това съгледа лодката в дъното на дългия плаж и се сепна: — Поврага, сега не му е времето. Довечера ще спя и ще се любя с гумения дюшек или с палубата. Да, бих могъл да се любя с палубата! Достатъчно отдавна сме свързани неразделно, за да се оженим. Навярно се носят вече какви ли не слухове за мене и за нея — рече си той. — Би трябвало да се оженя. А аз само се разхождам и стоя на палубата. Що за отношение! И освен това, да разливаш студен чай отгоре й! Това не е кавалерско. За какво я пазиш? За да умреш ли на нея? Сигурно тя ще оцени жеста. Разхождай се, стой и умри на нея. Отнасяй се много нежно с нея! Но ще свършиш много по-полезна работа, ако престанеш да фантазираш, ако огледаш тоя плаж и догониш Ара.“
Той закрачи по пясъка, мъчейки се да не мисли за нищо и само да наблюдава. Знаеше дълга си много добре и никога не беше се опитвал да го заобиколи. Ала днес беше слязъл на брега, когато можеше да прати другиго, който щеше да се справи не по-малко добре. За беда, когато оставаше на борда и съгледвачите се връщаха с празни ръце, той се чувствуваше виновен. Сега се взираше наляво и надясно. Но не можеше да се въздържи да не мисли.
„Кой знае на какъв огън се пече Уили — размисли се Томас Хъдсън. — А може би Ара се е натъкнал на нещо. Ако бях на мястото на фрицовете, зная дяволски добре къде бих излязъл. Там е първото добро място. Те биха могли да го отминат и да продължат направо. Или биха могли да се промъкнат между Паредон и Крус. Ала не очаквам да са се промъкнали, защото биха могли да ги видят от фара. Нощем пък никога не биха могли да проникнат там, независимо дали имат или нямат водач. Смятам, че са продължили. Може би ще ги намерим на Кожо. А можем и да ги намерим точно зад този остров. Там има друго островче, което ще трябва да претърсим. Не бива да забравям, че те се водят винаги по картата. Или те биха се водили, освен ако са отвлекли някой местен рибар. Не забелязах дим от въглищари. Както и да е, доволен съм, че ще претърсим острова, преди да е заваляло.
Харесва ми преследването — призна си той. — Ала не ми харесва завършъкът му.“
Томас Хъдсън отблъсна лодката и стъпи в нея, като изми пясъка от краката си, преди да влезе. Сложи „бебето“ в мушамата си така, че да му бъде под ръка, и запали двигателя. За разлика от Ара, той не проявяваше слабост към извънбордния мотор и не можеше да го запали, без да си спомни продухването и смученето на тръбите за горивото, късото съединение на свещите и останалите прищевки на малкия престъпник. Ара, напротив, никога не срещаше неприятности с двигателя. А когато моторът отказваше да работи, любуваше му се, както шахматист се възхищава от блестящ ход на своя противник.
Томас Хъдсън управляваше покрай брега, но Ара беше избързал напред и не се виждаше. Трябва да е наполовина път до Уили — заключи Томас Хъдсън. — Ала когато го откри, той беше спрял при залива с мангровите, където свършваше пясъкът и почваше зеленият гъстак на дърветата във водата с оголени корени, напомнящи преплетени кафяви мачтови въжета.
После забеляза, че над мангровите стърчи мачтата. Подаваше се само върхът й. Ара беше залегнал зад малка дюна така, че да има добър обзор.
Хъдсън усети по главата си тръпки, каквито човек изпитва, когато срещу него внезапно изскочи бясно препускаща кола, навлязла в обратната половина на пътя. Ара чу мотора, обърна глава и му махна.
Баскът, облечен със стара моряшка фланела, се качи в лодката, носейки на рамо с цевта напред увитото в мушамата му „бебе“. Изглеждаше доволен.