Томас Хъдсън погледна гладкото море пред себе си и привидно невинното мъртвило на рифа откъм левия нос. Обичаше да се промъква близо до опасни рифове, когато светлината идваше отзад. Така си отмъщаваше за случаите, когато трябваше да управлява срещу слънцето, а и за някои други неща.
— Извинявай, Том — каза Хенри. — Ще внимавам какво говоря и какво мисля.
Уили се върна с току-що опразнена бутилка от ром, където беше налял чая и която беше увил с книжна салфетка, закрепена с две ластичета.
— Студена е, капитане — рече той. — И я изолирах.
Той подаде на Томас Хъдсън сандвич, завит в къс книжна салфетка, и добави:
— Едно от най-висшите постижения на сандвичовото изкуство. Специалитет „Връх Еверест“. Само за командири!
В затишието, дори на мостика, Томас Хъдсън подуши дъха му.
— Не смяташ ли, че прекалено си подранил, Уили?
— Не, сър.
Томас Хъдсън го погледна замислено.
— Какво каза, Уили?
— Не, сър. Не чу ли, сър?
— О’кей — отвърна Томас Хъдсън. — Чух го два пъти. А сега слушай това само веднъж. Ще слезеш да почистиш кухнята образцово, после ще отидеш на носа, така, че да те виждам, и ще застанеш до котвата!
— Слушам, сър — отговори Уили. — Не ми е добре, сър.
— Ще те добросам аз тебе, морски адвокатино! Щом не ти е добре, ще те накарам да ти прилошее!
— Тъй вярно, сър — повтори Уили. — Не ми е добре. Искам да ме прегледа корабният лекар.
— Ще го намериш на носа. Почукай на вратата му и провери дали е там, когато минаваш край него.
— Точно това имах предвид, сър.
— Какво имаше предвид?
— Нищо, сър.
— Препил е — забеляза Хенри.
— Не, не е препил — възрази Томас Хъдсън. — Пийнал е. Но го избива на лудост.
— От доста време е съвсем особен — забеляза Ара. — Но той е бил винаги особен. Никой от нас не е страдал колкото него. Аз изобщо не съм страдал.
— Том също е страдал — обади се Хенри. — А пие студен чай.
— Я да не дрънкаме за тегла и патила — предложи Томас Хъдсън. — Никога не съм страдал и студеният чай ми се услажда.
— По-рано никога не тя се е услаждал.
— Непрекъснато учим нещо ново, Хенри.
Той наближаваше фара, зърна скалата, отвъд която трябваше да мине, и си каза, че разговорът е безсмислен.
— Върви при Уили, Ара, и виж какво прави. Позавъртя се край него. Хенри, прибери въдиците! Джордж, слез и помогни на Антонио да спусне лодката. Придружи го, ако иска!
Когато остана сам на мостика, усети миризмата на птичи тор от скалата. Той заобиколи носа и пусна котва в два разтега вода. Дъното беше чисто, течението — много силно. Томас Хъдсън погледна белосаната къща и високия старомоден фар, после хвърли поглед отвъд канарата към зелените островчета, обрасли с мангрови, и зад тях — към ниския скалист гол нос на Кайо Романо. Отивайки и връщайки се, те бяха живели наистина дълго време с гледката на този дълъг, необикновен прокълнат остров. Той познаваше великолепно част от него и толкова пъти се беше ориентирал по отличителните му очертания при добра и лоша видимост, че винаги се вълнуваше, когато го съзираше или му обръщаше гръб. Сега в дъното се открояваше най-голата и най-безплодната му издаденост, напомняща прегоряла пустиня.
На този голям остров се срещаха подивели коне, говеда и свине. Томас Хъдсън се замисли за хората, които бяха хранили илюзията, че ще успеят да го колонизират. На Кайо Романо имаше хълмища с тучна трева, красиви долини, чудесни гори. Затова французите се бяха опитали да го заселят и бяха основали селище, наречено Версай.
Сега всички паянтови постройки, освен една голяма къща, бяха напуснати. Веднъж, когато Томас Хъдсън бе отишъл там за вода, кучетата от колибите се бяха смесили със свинете и се бяха заровили в калта. И кучета, и свине бяха посивели от гъстото гъмжило на комарите, които ги покриваха. Островът беше приказен, когато духаше денонощно източният вятър. Човек можеше да върви с пушка два дни непрекъснато сред красоти, толкова девствени, колкото и по времето на Колумб. Ала щом вятърът спреше, от блатата връхлитаха облаци комари. „Думата «облаци» — каза си Томас Хъдсън — не е метафора. Те идват наистина на облаци и са в състояние да изпохапят човека до смърт. Хората, които преследваме, не са спрели на Кайо Романо. Изключено е при това безветрие! Трябва да са продължили нагоре по крайбрежието.“
— Ара! — извика той.
— Какво има, Том? — обади се Ара.
Той се качваше на мостика всякога със замах, като се прехвърляше с лекотата на акробат и тежестта на стомана едновременно.
— Как е положението?
— Уили не е на себе си, Том. Прибрах го от припека, приготвих му питие и го накарах да си легне. Сега кротува, но гледа втренчено.