— Уили — започна Томас Хъдсън, — как се чувствуваш?
— Извинявай, че се държах глупашки. Но нещо ми е лошо, Том.
— Знаеш правилника за пиенето — рече Томас Хъдсън. — Нямаме изобщо правилник. Не са ми притрябвали идиотщините на дисциплинарните устави!
— Зная — съгласи се Уили. — Знаеш, че не съм пияница.
— Ние изобщо не приемаме пияници.
— Освен Питърс.
Не ние го приехме. Наложиха ни го. Но и той си има своите грижи.
— Неговата грижа е света Ангостура — забеляза Уили. — А неговите дяволски грижи се превърнаха в наши грижи.
— Ще го махнем — обеща Томас Хъдсън. — Има ли нещо друго, което да те измъчва.
— Тежи ми всичко.
— Как?
— Ето, аз съм полулуд и ти си полулуд, а останалите са или полусветци, или полуюнаци.
— Не е зле да бъдеш полусветец или полуюнак.
— Не е. Чудесно е. Но съм свикнал с по-обикновени неща.
— Уили, наистина ли няма друго, което да те измъчва? Слънцето вреди на главата ти, а съм сигурен, че и пиенето не й помага.
— И аз съм сигурен — призна Уили. — Мъча се да крепя на краката си, Том. Но случвало ли ти се е да полудееш истински?
— Не. Не ми се е случвало.
— Мъчително нещо е — обясни Уили. — Колкото малко и да трае, пак трае прекалено много. Но ще престана да пия.
— Не, пий, но пий с мярка, както винаги си пил.
— Пропих, за да се боря с лудостта.
— Всякога се намират поводи за пиене.
— Безспорно. Но това не беше мента. Смяташ ли, че те лъжа, Том?
— Ние всички лъжем. Но не смятам, че лъжеш нарочно.
— Върви на мостика — каза Уили. — Виждам, че дебнеш водата непрестанно, сякаш е жена, която иска да ти избяга. Няма да пия друго освен морска вода, може би, и ще помогна на Ара да разглоби и да сглоби оръжието.
— Недей да пиеш, Уили.
— Щом ти обещах, че няма да пия, ще удържа обещанието.
— Зная.
— Слушай, Том. Мога ли да те попитам нещо?
— Питай каквото искаш.
— Ами ти как се чувствуваш?
— Май твърде зле.
— Можеш ли да спиш?
— Не много.
— Нощес спа ли?
— Спах.
— Това е от разходката по брега — обясни Уили. — Върви на мостика и ме забрави. А ние с Ара ще си гледаме нашата работа.
13
Те претърсиха плажа на Пуерто Коко за следи и огледаха мангровите с лодката. Откриха няколко наистина добри места, където би могла да се укрие гемия, ала не намериха нищо. Шкваловете заплющяха рано-рано, придружаваше ги пороен дъжд, от който морето сякаш закипя с едри бели мехури.
Томас Хъдсън обходи брега и навлезе навътре зад лагуната. Намери мястото, където идваха фламингите при прилив, и видя ята дървесни ибиси, cocos, на които островът дължеше името си, както и двойка розови чапли, които ровеха мергела в края на лагуната. Яркият розов цвят на сивия мергелен фон подчертаваше красотата им, движенията им бяха изящни, бързи, устремени напред, ала чаплите имаха ужасното, подчинено на ненаситния глад безличие на някои блатни птици. Не можеше да ги наблюдава дълго, защото искаше да провери дали немците не са скрили гемията в мангровите, и възлезе на височината, за да се спаси от комарите.
Не намери нищо друго, освен една стара въглищарница и след като се надигна първият шквал, избърза към плажа, където Ара го прибра в лодката.
Ара обичаше да кара извънбордния мотор в дъжд и силен вятър. Той докладва на Томас Хъдсън, че никой от търсачите не е намерил нищо. Всички се бяха прибрали на яхтата, освен Уили, който беше взел най-далечния участък на плажа отвъд мангровите.
— Ами ти? — запита Ара.
— Нищо не открих.
— Тоя дъжд ще поразхлади Уили. Ще отида да го доведа, щом те откарам до кораба. Къде смяташ, че са, Том?
— На остров Гилермо. Там трябва да са.
— И аз така смятам. А и Уили смята същото.
— Как е той?
— Опитва се да се владее, Том. Знаеш го какъв е.
— Да, зная го — потвърди Томас Хъдсън. Пристанаха до яхтата и той се качи на борда. Погледна как Ара завъртя лодката и се отдалечи в белия шквал. После поиска да му подадат пешкир и се избърса на кърмата: