— И на мене ми мина също през ума.
— Мисля, че се излежават сутрин, докато цари затишие, а после препускат със следобедните шквалове.
— Къде ги слагаш?
— Не ги слагам отвъд Гилермо. Но пък може и да са го отминали.
— Ще потеглим призори я ще ги настигнем на Гилермо още утре.
— Може да ги намерим, а може и да са заминали.
— Не ще и дума.
— Защо, дявол да го вземе, нямаме радар?
— За какво ти е радар точно сега? Какво ще видиш на екрана, Уили?
— Ще спра да меля дивотии — упрекна се Уили. — Прощавай, Том. Но да се преследва с УВЧ нещо, което няма радио…?
— Зная — съгласи се Томас Хъдсън. — Но съгласен ли си да преследваме още по-усърдно, отколкото досега?
— Съгласен съм. Доволен ли си?
— Доволен съм.
— Иска ми се да хвана гадовете и да ги избия до един!
— Каква полза?
— Спомняш ли си как бяха избили островитяните.
— Не ми напомняй тая кървава гадост, Уили. Твърде отдавна участвуваш във войната, за да се увличаш.
— О’кей. Тогава искам чисто и просто да ги убия. Върви ли така?
— Така по върви, отколкото приказките за избиване. Но на мене ми трябват пленници от подводници, действуващи в тия води, които са в състояние да проговорят.
— Последният, когото плени, не говори много.
— Така е. Но и ти не би говорил, ако беше на път да хвърлиш топа като него.
— О’кей — съгласи се Уили. — Мога ли да смръкна една глътка от законната дажба?
— Разбира се. Сложи си сухи панталони и риза и не се заяждай.
— С никого ли?
— Карай да върви! — каза Томас Хъдсън.
— Хич не ми пука! — отвърна Уили и се захили.
— Така ми харесваш! — насърчи го Томас Хъдсън. — Карай все така!
14
Нощта беше наситена със светкавици и гръмотевици, валя до около три часа сутринта. Питърс не успя да хване нищо. Всички спяха в горещото душно помещение, докато нахлуха папатаците и ги изпосъбудиха един по един. Томас Хъдсън напръска флит с помпата, разнесоха се кашлици, но неспокойните движения и плясканията с ръце понамаляха.
Той събуди Питърс, като го напръска целия с флит. Радистът разтърси глава със слушалките на уши и каза тихо:
— Непрекъснато се мъча да уловя нещо, Том. Ама не се хваща нищо.
Томас Хъдсън освети с джобното фенерче барометъра и видя, че се качва. „Ще духне бриз — заключи той. — Хм, немците не могат да се оплачат, че пак не им е потръгнало. Трябва да взема и това предвид.“
Върна се на кърмата, след като напръска кабината изобилно с флит, без да събужда спящите.
Седна на кърмата и задебна в ясната нощ, пръскайки се от време на време с флит. Нямаха достатъчно мехлем против насекоми, но имаха предостатъчно флит. Когато попаднеше на изпотената кожа, течността предизвикваше възпаление, ала беше за предпочитане пред папатаците, които се различаваха от комарите по това, че не се чуваха и човек усещаше сърбеж веднага, щом го ухапеха, а ухапаното място се подуваше като малко грахово зърно. Някъде по крайбрежието и из островите се срещаха и по-отровни папатаци. Поне ухапването им беше свързано с по-неприятни последици. „Но — предположи Томас Хъдсън — не е изключено това да зависи от състоянието на кожата и от факта, до каква степен тя е обгоряла и загрубяла. Чудя се как издържат туземците. Трябва да са жилави хора, за да живеят на този бряг и на Бахамските острови, когато не духат пасатите!“
Томас Хъдсън седеше на кърмата, превърнат в зрение и слух. Високо в небето летяха два самолета и той се вслуша в грохота на двигателите, докато тътенът заглъхна.
„Тежки бомбардировачи, отиващи в Камагуей на път за Африка или минаващи направо за някъде и нямащи нищо общо с нас. Блазе им — замисли се той; — тях не ги измъчват поне папатаци. Те и мене не измъчват. Да вървят по дяволите! По дяволите, нито те са жертва на папатаците, нито аз! Иска ми се все пак да се развидели малко, за да се измъкна оттук. Претърсихме целия остров чак до носа благодарение на Уили. Ще мина през малкия проток точно покрай ръба на плитчината. Има само едно лошо място и при утринната светлина ще мога да го видя отлично, дори морето да е спокойно. А след това ще излезем при Гилермо.“
Тръгнаха веднага, щом се раздени. Хил, който имаше най-силни очи, наблюдаваше зеления бряг с бинокъла, увеличаващ дванадесет пъти. Движеха се достатъчно близо до брега, за да може Хил да види отрязаните клони на мангровите. Томас Хъдсън управляваше. Хенри оглеждаше морето. Уили стоеше с гръб към Хил.
— Положително вече са минали оттук! — подхвърли Уили.
— Трябва все пак да проверим — рече Ара, който стоеше гърбом към Хенри.