— Забелязваш ли вече вехата, Хил? — попита той.
— Не, Том.
— Вероятно е само клон или прът.
— Още не виждам нищо.
— Трябва да е право по курса.
— Виждам я, Том. Право по курса.
— Благодаря ти — каза Томас Хъдсън.
Косите от двете страни се жълтееха на слънцето, в протока струеше зелена вода от вътрешната лагуна. Тя не беше замърсена, нито тинеста, защото вятърът още не беше предизвикал вълнение, което щеше да я размъти. Това улесняваше воденето на кораба.
След това Томас Хъдсън съгледа колко е тесен прорезът отвъд кола и усети как настръхва косата му.
— Можеш да минеш, Том — обади се Антонио. — Дръж близо до десния бряг. Ще видя прореза, щом се отвори.
Той се прилепи до дясната плитчина и се промъкна край нея. После надзърна към лявата плитчина, видя, че е по-наблизо от дясната — и сви надясно.
— Рови ли много тиня?
— Облаци.
Стигнаха до опасния завой и се оказа, че не е толкова лош, колкото очакваше. Теснината, през която се бяха промъкнали, беше много по-лоша. Сега вятърът се засили и Томас Хъдсън усещаше силните му пристъпи по голите си рамене, когато извиха напречно на направлението в прореза.
— Веха право в курса — извести Хил. — Само клон.
— Видях го.
— Дръж близо до десния бряг, Том! — препоръча Антонио. — И тук ще се проврем.
Томас Хъдсън се приближи съвсем до дясната плитчина, като че паркираше кола до тротоар. Но тя не приличаше на тротоар, а на разровен кален терен в изоставено бойно поле, обстрелвано от барабанен огън, който се разкриваше внезапно на океанското дъно и се разстилаше вдясно, подобно, на релефна карта.
— Много ли тиня ровим?
— Премного, Том. Можем да спуснем котва, щом се измъкнем от прореза. Отсам Контрабандо. Или откъм подветрената страна на Контрабандо — препоръча Антонио.
Томас Хъдсън извърна глава и като видя Кайо Контрабандо — малко, зелено, угледно островче, каза:
— Поврага! Огледай тоя остров и протока, който се открива, и провери за гемията, Хил! Виждам следващите две вехи.
Този пролив беше лек. Ала отпред вдясно Томас Хъдсън зърна, пясъчната коса, която почваше, да се оголва. Колкото повече наближаваха Кайо Контрабандо, толкова по се стесняваше проходът.
— Дръж вляво от тая веха! — препоръча Антонио.
— Това правя.
Отминаха вехата — забит сух клон. Беше кафяв и се клатеше от вятъра и Томас Хъдсън заключи, че при такъв вятър водата ще бъде много по-плитка, отколкото при обикновено маловодие.
— Как е нашата тиня? — запита той Антонио.
— Бива си я, Том.
— Виждаш ли нещо, Хил?
— Само вехите.
Водата почна да става млечна от вълните, които беше надигнал вятърът. Не се виждаше дъното, а плитчините се съзираха чак когато корабът ги пресушаваше.
„Не върви на добре — рече си Томас Хъдсън. — Но и на тях не им е по-добре, и те са принудени да лавират. Изисква се голям моряшки опит. Сега трябва да реша през кой проток са минали: през стария или през новия? Ще зависи от лоцмана им. Ако е млад, вероятно ще ги прекара през новия. Оня, който проби ураганът. Ако е възрастен, вероятно ще ги прекара през стария, по навик, а и защото е по-безопасен.“
— Антонио — запита той. — Стария или новия проток би хванал?
— И двата са лоши. Няма голяма разлика.
— Как би постъпил ти?
— Бих пуснал котва откъм подветрената страна на Контрабандо и бих почакал прилива.
— Няма да имаме достатъчно прилив призори.
— Там е бедата. Ти само ме запита какво бих сторил.
— Ще се опитам да мина през този мърляв, проток.
— Корабът е твой. Но ако не ги хванем ние, други ще ги хванат.
— Защо не летят непрекъснато патрули от Кайо Франсес?
— Те извършиха разузнавателния си полет отзарана. Не видя ли?
— Не. Защо не ми каза?
— Мислех, че си видял. Едно от ония водосамолетчета.
— Майната му! — изруга Томас Хъдсън. — Трябва да е минал, когато бях на носа и генераторът работеше.
— Сега това е без значение — успокои го Антонио. — Том, липсват следващите две вехи.
— Виждаш ли следващите две вехи, Хил?
— Не виждам никакви вехи.
— По дяволите! — ядоса се Томас Хъдсън. — Ща не ща, трябва да се промъкна покрай онова курешково островче и да се пазя от пясъчната коса, която се простира на север и на юг от него. После ще обходя онова по-голямо островче с мангровите и чак тогава ще реша дали да навляза в стария или в новия проток.
— Източният вятър изтребва всичката вода.
— Верицата му на източния вятър! — процеди Томас Хъдсън.
Ругатнята прозвуча като по-силно и по-старо богохулство, от всички сквернословия, свързани с християнската религия. Томас Хъдсън съзнаваше, че хули един от великите приятели на всички мореходни народи. Затова, след като изрече богохулството, не се извини. Повтори го.