— Не се ядосвай, Том. Гадовете могат да са зад оня другия остров.
— Не се ядосвам. Но се бавим.
— Нашето не е като да се блъснеш с кола или да потопиш параход. Само сме заседнали и изчакваме прилива.
— Зная.
— И двете кормилни колела са здрави. Яхтата само се е завряла в калта до задника.
— Зная. Аз я заврях.
— Ще се измъкне така леко, както се завря.
— Дума да не става.
— Том, загрижен ли си за нещо?
— За какво ще бъда загрижен?
— Зная ли? Загрижих се само да не би да си загрижен.
— Да вървят в ада грижите! — каза Томас Хъдсън. — Слез с Хил. Погрижи се всички да се нахранят и да се развеселят. После ще отидем да претърсим острова. Само това ще ни бъде работата.
— Мога да отида с Уили още сега. Не ми се яде.
— Не. Ще отида по-късно аз с Уили и Питърс.
— Мене няма ли да ме вземеш?
— Не. Питърс знае немски. Не му казвай, че ще дойде. Само го събуди и му дай да пие достатъчно кафе.
— Защо да не дойда и аз?
— Много е малка лодката.
Хил му остави големия бинокъл и слезе с Ара. Томас Хъдсън огледа внимателно острова с бинокъла и установи, че мангровите са много високи, за да види какво се крие във вътрешността му. Мангровите се смесваха постепенно с други дървета и увеличаваха още повече преградата, затова в далечния край на подковообразния залив не се забелязваше някаква мачта. От големия бинокъл го заболяха очите и той го прибра в калъфа, закачи каишката му на една кука и го сложи на стойката за гранати.
Беше доволен, че отново е сам на мостика и че късата отсрочка му позволява да си отдъхне. Наблюдаваше как дъждосвирците ситнят из плитчините и си спомни как ги ловеше с увлечение като момче. Сега не го привличаха повече и дори не изпитваше желание да ги бие. Спомни си как тогава ги дебнеше с баща си в гюмето на някоя пясъчна коса с ламаринени профили и как птиците идваха, щом настъпваше отливът и оголваше плитчините, и как той подмамваше с подсвирване ятото, докато дъждосвирците кръжаха. Свирнята беше тъжна и сега той привлече с нея едно ято. Ала птиците се разгънаха като ветрило над заседналия кораб и се отдалечиха, за да си търсят храна.
Той огледа небосклона с големия бинокъл и не съзря никаква гемия. „Може би са я вкарали през новия проток във вътрешния залив — каза си той. — Би било хубаво други да са ги уловили. Сега не можем да ги хванем без бой. Те няма да се предадат на една малка моторница.“
Беше мислил толкова дълго с главите на немците, че се чувствуваше изморен. „Наистина се уморих — помисли си Томас Хъдсън. — Зная какво трябва да правя, решението е просто. Военната служба е великолепно нещо. Чудя се какво бих правил без нея, откакто загина Том. Би могъл да рисуваш — рече си той. — Или би могъл да вършиш нещо друго полезно. Може би, но военната служба е по-просто разрешение.
Тя е полезна — размисли се той. — Не се настройвай враждебно. Тя ти помага да се съвземеш. Ние всички се стремим към това. Един господ знае какво ще се получи по-нататък. Преследвахме тия типове съвсем добре и сега ще си позволим десет минути отдих, а сетне ще продължим. Поврага със «съвсем добре» — укори се сам. — Преследвахме ги много добре!“
— Няма ли да ядеш, Том? — подвикна Ара.
— Не съм гладен, драги — отговори Томас Хъдсън. — Подай ми шишето със студен чай, което е при леда!
Ара го подаде, Томас Хъдсън го пое и се облегна в ъгъла на мостика. Отпи от бутилката и се взря в големия остров пред него. Сега корените на мангровите се виждаха изцяло и островът изглеждаше като на кокили. Тогава отляво се зададе ято фламинги. Те летяха ниско над водата и представляваха красива гледка на слънчевата светлина. Дългите им шии бяха извити надолу, неугледните крака бяха изпънати назад, тялото беше неподвижно, розово-черните криле се размахваха и ги носеха към тинестата плитковина, която се виждаше отпред и вдясно. Томас Хъдсън ги наблюдаваше и се възхищаваше от завърнатите им черно-бели клюнове и от розовия облак, който те образуваха в небето и който заличаваше подробностите, като все пак всяка отделна птица го омайваше. Когато достигнаха зеления остров, той видя как птиците внезапно свиха вдясно, вместо да прелетят над острова.
— Ара! — извика Томас Хъдсън.
Ара се качи при него и каза:
— Заповядай, Том.
— Приготви три „бебета“ с по шест пълнителя и ги постави в лодката с дванайсет гранати и средната превързочна чанта. Прати ми Уили, моля те!
Фламингите бяха кацнали в плитковината далече вдясно и се хранеха чевръсто. Томас Хъдсън ги наблюдаваше, когато Уили се обади:
— Погледни тия дяволски фламинги!
— Изплашиха се, когато летяха над острова. Повече от сигурен съм, че откъм вътрешната му страна се намира гемията или друга лодка. Искаш ли да дойдеш с мен, Уили?