— Мисля, че ще бъде по-добре да я дръпнеш, докато не я е изплюла.
Дейвид изпъна крака, затегна силно спирачката с дясната ръка и се дръпна назад, за да се противопостави на голямата тежест. Дръпна се още веднъж и още веднъж, прътът се изви като лък. Шнурът продължи да се размотава. Напънът му не направи никакво впечатление на рибата.
— Дръпни въдицата пак, Дейв! — посъветва го Роджър. — Да се закачи здраво.
Дейвид се опъна отново с всичката си сила. Шнурът засвистя, прътът се огъна толкова, че момчето едва го задържа.
— Бога ми — извика то разпалено, — смятам, че куката се заби!
— Освободи спирачката! — нареди Роджър. — Том, ти се навъртай и следи шнура!
— Не се отдалечавай и наблюдавай шнура! — повтори бащата. — Как се чувствуваш, Дейв?
— Чудесно, тате — отговори синът. — Божичко, само да можех да хвана тая риба!
Томас Хъдсън завъртя яхтата почти около кърмата й. Шнурът на Дейвид продължаваше да се развива от макарата и Томас Хъдсън следваше посоката на рибата.
— Изтегли шнура и го набери! — препоръча Роджър. — Обработи я, Дейв!
Момчето изтегли шнура и го нави, като се наведе, пак изтегли и нави, навеждайки се отново с равномерността на машина. Намота значителна дължина от шнура на макарата.
— В нашето семейство още никой не е улавял риба-меч — забеляза Андрю.
— Затваряй си човката! — сряза го Дейвид. — Не си навирай носа, дето не ти е работа!
— Няма да го навирам — примири се Андрю. — Откакто рибата налапа въдицата, не правя друго, освен да се моля.
— Смяташ ли, че устата й ще издържи? — прошепна Том на баща си, който стискаше кормилното колело и се взираше в кърмата, наблюдавайки наклона на белия шнур в тъмната вода.
— Надявам се. Дейвид не е достатъчно силен, за да я опъва грубо.
— Готов съм да сторя всичко, само и само да можем да я хванем — разпали се Том. — Всичко. Отказвам се от всичко. Обещавам всичко. Дай му да пийне вода, Анди.
— Донесох му — намеси се Еди. — Не я изпускай, Дейв, момчето ми!
— Не я приближавай повече! — обади се Роджър.
Той беше голям рибар и с Томас Хъдсън се разбираха великолепно на яхтата.
— Ще я обърна с кърмата напред — отзова се Томас Хъдсън и завъртя яхтата много бавно и леко така, че спокойната повърхност почти не се разлюля.
Рибата почна да забива на дълбочина и Томас Хъдсън отдръпна яхтата съвсем бавно, за да облекчи колкото се може повече опъна на шнура. Само докосна леко лоста за обратен ход, кърмата се придвижи бавно към рибата, ъгълът, образуван от шнура, изчезна, върхът на пръта се насочи право надолу, шнурът продължи да се развива със силни поредни тласъци, като при всеки тласък прътът подскачаше в ръцете на Дейвид. Бащата плъзна яхтата много малко напред, за да се обтегне шнурът във водата. Той знаеше как шнурът опъва непоносимо гърба на сина му в това положение, ала трябваше да се забави до крайна мяра развиването на шнура.
— Не мога да затягам повече спирачката, иначе ще се скъса шнурът — съобщи Дейвид. — Какво ще прави рибата, мистър Дейвис?
— Ще продължи да се спуска, докато я спреш — обясни Роджър, — или докато сама се спре. Сетне ще трябва да се опиташ да я измъкнеш.
Шнурът продължаваше да се развива и да се развива. Прътът се огъна, сякаш щеше да се счупи, шнурът се обтегна като струната на виолончело и на макарата не остана голям запас.
— Какво да правя, тате?
— Нищо. Правиш каквото е необходимо.
— Няма ли рибата да стигне до дъното? — полюбопитствува Андрю.
— Тук няма дъно — отговори Роджър.
— Дръж я, Дейви! — намеси се Еди. — Рибата ще се умори и ще излезе на повърхността.
— Тия проклети ремъци ме съсипват — оплака се момчето. — Врязали са се в раменете ми.
— Искаш ли аз да я измъкна? — предложи Андрю.
— Хайде, глупчо! — отвърна Дейвид. — Казах само, че ремъците ми убиват. Но не искам и да зная какво ми убива.
— Виж дали не можеш да приспособиш поясната препаска — извика Томас Хъдсън на Еди. — Ако ремъците са много дълги, завържи я с въже.
Еди пъхна широката възглавничка с памучен пълнеж през малката препаска и я подложи зад гърба на момчето, затягайки токите на ширитите, минаващи през макарата, с дебела връв.
— Така е много по-добре — съобщи Дейвид. — Благодаря ти крайно, Еди.
— Сега можеш да я задържиш и с гърба, и с раменете едновременно — каза Еди.
— Както върви, няма да остане шнур на макарата — забеляза момчето. — Защо продължава да забива надълбоко тая проклетница?
— Том! — провикна се Еди. — Свий малко на северозапад! Струва ми се, че рибата кривна.
Томас Хъдсън завъртя кормилното колело и измести яхтата плавно, бавно, към открито море. Пред носа й се съзираше голямо петно жълти водорасли, на които беше кацнала птица. Водата беше толкова спокойна, толкова синя и бистра, че когато човек погледнеше надолу, се виждаха светлини, които се пречупваха като през призма.