— Заболя ли те глава? — запита Еди.
— Не.
— Донеси му шапка! — нареди Роджър.
— Не искам, мистър, Дейвис. Предпочитам да ми полеете главата с вода.
Еди спусна кофа в морето и като загребваше водата с кривачи, намокри главата на юношата, отмествайки, назад косата му.
— Да се обадиш, щом те заболи глава! — нареди той.
— Нищо ми няма — отвърна момчето. — Само ми кажете, мистър Дейвис, какво да правя.
— Провери дали можеш да набереш шнура — отговори Роджър.
Дейвид опита: веднъж, дваж, триж, ала не изтегли рибата и с инч.
— Добре. Пази си силите! — посъветва го Роджър. После се обърна към Еди: — Намокри една шапка и я сложи на главата му! В това безветрие днес е адски жежко.
Еди натопи една шапка с дълга козирка в кофата и я постави на главата на момчето.
— Солената вода влиза в очите ми, мистър Дейвис. Пари.
— Ще я измия със сладка вода — намеси се Еди. — Дайте ми носната си кърпичка, Роджър. Анди, донеси малко ледена вода.
Докато юношата седеше с разкрачени вдървени крака и обтегнато тяло, за да даде отпор на опъването, яхтата продължи да навлиза бавно в открито море. На запад стадо паламуди или дългопери тунци къдреха гладката повърхност. Долетяха рибарки, зовейки се взаимно във въздуха. Ала рибите се скриха и рибарките заплуваха в спокойната вода, за да изчакат завръщането им. Еди изми лицето на момчето, сетне потопи носната кърпичка в чашата с ледена вода и я сложи на врата му. Охлади китките на Дейвид, накрая напои носната кърпичка с ледена вода и я изцеди, притискайки я в тила му.
— Да се обадиш, щом те заболи глава! — настоя Еди. — Това не е отстъпление, а проява на здрав разум. Слънцето припича зверски при затишие.
— Добре се чувствувам — отговори момчето. — Болят ме само раменете и ръцете.
— Това е естествено — съгласи се Еди. — Така ще станеш мъж. Страхуваме се само да не слънчасаш или да не се изкилиш.
— Какво ще прави сега рибата, мистър Дейвис? — попита Дейвид. Гласът му прозвуча дрезгаво.
— Може би точно това, което прави. Или ще почне да се върти, или пък ще излезе на повърхността.
— Просто е безобразие, че от началото заби на дълбочина, та не остана шнур, за да я поразиграем — каза Томас Хъдсън на Роджър.
— Важното е, че Дейв я спря — забеляза Роджър. — Скоро рибата ще измени тактиката си. Тогава ще я обработим. Я провери още веднъж дали можеш я изтегли, Дейв!
Момчето опита, ала не успя.
— Ще се изкачи — успокои го Еди. — Ще видиш. Изведнъж сама ще ти се навре в ръцете, Дейви. Искаш ли да си изплакнеш устата?
Дейвид кимна. Беше стигнал до състояние да пести дъха си.
— Изплюй я! — посъветва го Еди. — Глътни съвсем малко! — Той се обърна към Роджър. — Мина вече час. — Сетне пак към Дейвид: — Наред ли е главата, Дейви?
Момчето направи утвърдителен знак.
— Какво мислиш, тате? — запита Том баща си. — Бива ли го?
— Изглежда твърде добре. Еди няма да допусне да му се случи нещо.
— Предполагам — съгласи се Том. — Иска ми се да свърша някаква полезна работа. Ще приготвя едно питие за Еди.
— Донеси и на мене едно, моля ти се.
— Добре. Ще направя тогава един коктейл и за мистър Дейвис.
— Не вярвам, че ще пожелае да пие.
— Ще го попитам.
— Пробвай още веднъж, Дейви — каза Роджър много спокойно и момчето се напъна с все сила, стискайки ребрата на барабана с двете ръце.
— Измъкна я с инч — съобщи Роджър. — Намотай го и провери пак дали можеш да набереш още.
Сега започна истинският двубой. Досега Дейвид само беше държал рибата, тя се движеше в дълбочините, а яхтата я следваше. Ала сега момчето трябваше да я измъкне, като изправи пръта с освободения шнур и после го наведе бавно, навивайки шнура на макарата.
— Не бързай! — предупреди го Роджър. — Не се увличай. Карай полека-лека!
Момчето се навеждаше напред и опъваше чак до ходилата, като използуваше за лост тялото и цялата си тежест при всяко изтегляне, сетне бързо намотаваше шнура на макарата е дясната ръка, когато отпускаше пръта.
— Дейвид се справя фантастично — похвали го Том. — От малък лови риба, но не подозирах, че е такъв майстор. Винаги се подиграва на себе си, че не го бивало за спортните игри. Я го погледни само!
— Остави игрите! — рече бащата. — Какво каза, Роджър?
— Съвсем малко напред! — извика Роджър.
— Съвсем малко напред! — повтори Томас Хъдсън.
При следното изтегляне, когато яхтата се залюля бавно напред, Дейвид набра повече шнур.
— Нима и ти не обичаш спортните игри, тате? — изненада се Том.
— Обичах ги. Много. Но престанах да ги обичам.
— Харесвам тенис и фехтовка — сподели Том. — Игрите с хвърляне и ловене на топка обаче не ми допадат. Защото израснах в Европа, предполагам. Обзалагам се, че Дейвид би станал превъзходен фехтовач, стига да пожелае, защото има много пъргав ум. Но не иска. Него го влекат само книгите, риболовът, стрелбата и връзването на изкуствени мухи. Стреля по-добре, отколкото Анди стреля в полето. А е и ненадминат в направата на изкуствените мухи. Не ти ли преча, тате, с бръщолевенето си?