— Ни най-малко, Том.
Синът се държеше за парапета на горния мостик и гледаше назад, където стоеше баща му. Томас Хъдсън сложи ръка на рамото му. То беше покрито със сол от морската вода, с която момчетата се бяха заливали взаимно на кърмата, преди да се хване рибата. Солта беше много ситна и бащата я почувствува като микроскопични песъчинки под дланта си.
— Толкова се изнервих, наблюдавайки Дейвид, че бърборя само и само да не мисля за него. Повече от всичко на света ми се иска Дейвид да сполучи да измъкне рибата.
— Тя е дяволски грамадна. Почакай, докато се покаже.
— Видях една подобна риба веднъж, когато излязох с тебе на риболов. Тя блъсна с меча си една голяма скумрия, закачена за стръв. Скумрията отскочи и се освободи от въдицата. Беше така огромна, че дълго време я сънувах. Ще сляза да приготвя коктейлите.
— Няма защо да бързаш — каза бащата.
Долу на въртящия се стол без задна облегалка Дейвид притискаше ходила във фалшборда и опъваше с ръце, гръб, врат и хълбоци, после отпускаше, навиваше шнура и пак опъваше. Малко по малко, инч, два, три на един път, като намотаваше все повече и повече шнур на макарата.
— Как е главата? — запита Еди, който държеше страничните облегалки, за да крепи стола.
Момчето кимна. Еди сложи ръка на главата му и опипа шапката.
— Още е влажна. Справяш се дяволски добре, Дейви. Също като машина.
— Така е по-леко, отколкото да я държа — похвали се момчето с още пресипнал глас.
— Не ще и дума — съгласи се Еди. — Тя отстъпва вече полека-лека. Иначе щеше да ти прекърши гръбнака на две.
— Не се пресилвай! — намеси се Роджър. — Справяш се великолепно, Дейв.
— Ще я измъкнем ли с канджата, щом се покаже? — полюбопитствува Андрю.
— Моля те, не си навирай носа навсякъде. Ще я урочасаш — ядоса се Дейвид.
— Няма да я урочасам.
— Моля те, Анди, престани!
Андрю се покатери на мостика. Носеше шапка с дълга козирка, ала под нея бащата видя, че очите на момчето са влажни. То извърна глава, защото устните му трепереха.
— Нищо лошо ли не му каза? — запита Томас Хъдсън. Андрю отговори с извита глава.
— Ако сега я изтърве, ще мисли, че аз съм я урочасал — сподели той огорчено. — А аз исках само да помогна да бъдем готови.
— Естествено е Дейв да бъде раздразнителен — обясни бащата. — Старае се да бъде внимателен.
— Зная. Той се бори с рибата така юнашки, както би се борил мистър Дейвис. Но ми докривя, задето можа да помисли, че ще я урочасам.
— Мнозина стават раздразнителни, когато хванат голяма риба. А това е първата едра риба, която Дейв улавя.
— Ти и мистър Дейвис сте всякога внимателни.
— И ние не всякога сме били дотам внимателни. Когато се учехме да ловим едра риба, бяхме възбудени, груби, язвителни. Стигахме до крайности.
— Нима?
— Да, така беше. Измъчвахме се и се държахме, сякаш всички са се надигнали срещу нас. Естествено е да се постъпва така. Останалото е проява на дисциплина и здрав разум, когато човек погледне трезво на нещата. Станахме внимателни, защото открихме, че не можем да уловим голяма риба, докато сме груби и възбудени. Или ако хванехме такава риба, не изпитвахме удоволствие. И двамата бяхме ужасно резки, възбудени, озлобени, нетърпими. И не извличахме никаква наслада от лова. Затова сега винаги сме внимателни, когато се борим с рибата. Разговаряхме и разисквахме надълго и нашироко, докато решихме да се владеем, каквото и да се случи.
— И аз ще се владея — зарече се Андрю. — Но понякога Дейв не успява да се овладее. Тате, смяташ ли, че наистина ще хване рибата? Не е ли всичко сън или видение?
— По-добре да не говорим за рибата.
— Пак ли сгреших?
— Не. Ала като че рибата се урочасва, когато се приказва за нея. Това суеверие усвоихме от старите рибари. Не зная откъде е произлязло.
— Тогава ще внимавам.
— Заповядай, тате! — обади се Том, подавайки коктейла отдолу.
Чашата беше обвита в тройна книжна салфетка, притисната с ластиче, за да не се топи бързо ледът.
— Сложих сок от сладки лимони и битер, но не и захар. Така ли го искаш? Или да го сменя?
— Чудесен е? Със сок от кокосови орехи ли го приготви?
— Да. А на Еди поднесох само уиски. Мистър Дейвис не иска нищо. Тук ли ще останеш Анди?