— Не, слизам.
Том се качи, а Андрю слезе.
Като погледна над кърмата, Томас Хъдсън забеляза, че шнурът почна да се наклонява във водата.
— Внимание, Роджър! — предупреди той. — Май се издига!
— Изкачва се! — викна Еди. Той също видя наклона на шнура. — Пази макарата!
Томас Хъдсън погледна барабана на макарата, за да провери колко навит шнур има за маневриране. Барабанът не беше намотан и до четвъртина и щом шнурът засвистя, Томас Хъдсън даде заден ход, извъртайки яхтата рязко към наклона на шнура, който се увеличаваше. Внезапно Еди изрева:
— Назад срещу рибата. Том! Мръсницата излиза. Няма да стигне шнурът, за да завъртим!
— Изправи пръта! — нареди Роджър на Дейвид. — Не го отпускай надолу! — Сетне на Томас Хъдсън. — Пълен назад, Том! Добре. Колкото се може по-назад!
После зад яхтата откъм десния борд гладката повърхност се разкъса, голямата риба се показа, издигна се, блестяща феерия от тъмносиньо и сребро, сякаш извисяването й от глъбините нямаше край, толкова невероятно дълга и грамадна беше тя, когато се стрелна във въздуха, и за миг увисна, преди да падне с плясък, от който изригна висок бял водопад.
— Господи! — възкликна Дейвид. — Видяхте ли я?
— Мечът й е толкова дълъг, колкото аз съм висок! — забеляза Анди, изтръпнал от ужас.
— Приказно хубава е — додаде Том. — Много по-хубава е от рибата, която виждах на сън.
— Продължавай назад към рибата! — заповяда Роджър на Томас Хъдсън. После на Дейвид: — Опитай се да набереш част от шнура, образуващ корем. Рибата се издигна от дълбочините и много шнур виси. Можеш да навиеш една част.
Отдръпвайки рязко яхтата назад, Томас Хъдсън беше спрял развиването на шнура и сега Дейвид повдигаше пръта, навеждаше го, намотаваше. Шнурът идваше на тласъци толкова бързо, колкото момчето успяваше да върти ръчката на макарата.
— Намали! — каза Роджър на Томас Хъдсън. — Не бива да я отминаваме!
— Дяволската риба трябва да тежи барем хиляда фунта — разпали се Еди. — Набери тоя увиснал шнур, Дейви, момчето ми!
Океанът беше гладък, там, където се беше изхвърлила рибата, нямаше нищо, ала кръговете от разкъсаната повърхност продължаваха да се разширяват.
— Видя ли колко вода изтласка, когато скочи? — запита Том баща си. — Като че изригна морето!
— Забеляза ли, Том, как се издигаше все по-нагоре и по-нагоре, сякаш се катереше? Виждал ли си друг път такива приказни сини и сребристи багри?
— И мечът имаше син цвят — потвърди Том. — Изобщо целият гръб беше син. Дали действително тежи хиляда фунта? — обърна се той към Еди в кокпита.
— Предполагам. Никой не може да определи. Но несъмнено тежи адски много.
— Набери колкото се може повече шнур, Дейв, докато е халтав — настоя Роджър. — Чудесно се справяш.
Момчето отново работеше като машина, намотавайки шнура, който висеше във водата. Яхтата се движеше със заден ход толкова плавно, че едва се долавяше движението й.
— Какво ще прави сега рибата, тате? — осведоми се Том.
Томас Хъдсън наблюдаваше наклона на шнура във водата и се питаше дали няма да бъде по-безопасно да даде съвсем малко преден ход, ала си спомни как веднъж Роджър си беше изпатил с толкова много провиснал шнур. Беше достатъчно рибата да се втурне внезапно, за да изтегли целия шнур от макарата и да го скъса. Затова сега Роджър бързаше да осигури запас. Докато оглеждаше шнура, бащата зърна, че синът му е намотал близо половината макара и продължава да навива.
— Какво ме запита? — обърна се Томас Хъдсън към Том.
— Какво смяташ, че рибата ще прави сега?
— Почакай за миг — каза бащата и се обади на Роджър. — Страхувам се да не я задминем.
— Тогава дай малко напред — съгласи се Роджър.
— Давам малко напред — повтори Томас Хъдсън. Дейвид престана да събира изобилно шнур, ала рибата бе поставена в по-сигурно положение.
Изведнъж шнурът почна пак да се развива. Роджър извика:
— Изключи!
Томас Хъдсън изключи съединителя и остави двигателите на празен ход.
— Изключих — съобщи той.
Роджър се беше надвесил над Дейвид. Момчето се беше обтегнало с разкрачени крака и дърпаше назад пръта, докато шнурът се размотаваше непрестанно.
— Затегни малко спирачката, Дейв! — нареди Роджър. — Ще я принудим да се понапрегне, за да измъкне шнура.
— Да не би да се скъса? — разтревожи се момчето. Ала все пак затегна спирачката.
— Няма да се скъса — успокои го Роджър. — С тая спирачка няма да се скъса.
Шнурът продължаваше да се развива, но прътът се наведе още по-силно и Дейвид се противопоставяше на тегленето с босите си крака, опрени във фалшборда. Изведнъж шнурът престана да се развива.