— Сега можеш да набереш малко — препоръча Роджър. — Сега рибата се върти, и то навътре. Намотай колкото се може повече.
Момчето наведе пръта, нави шнур на макарата, после пак издигна пръта, остави го да се изправи, отпусна го, пак намота. Отново шнурът се набираше великолепно.
— Добре ли се справям?
— Справяш се чудесно — похвали го Еди. — Куката се е забила дълбоко, Дейви. Видях, когато рибата скочи.
След това, когато момчето надигна пръта, шнурът взе да се развива.
— Проклятие! — изруга Дейвид.
— Напротив, прекрасна работа — успокои го Роджър. — Точно това очаквах. Сега рибата върти навън. По-преди се въртеше към тебе и ти набра шнура. Сега рибата пак ще изтегли шнура.
Малко по малко, бавно, като Дейвид задържаше, доколкото шнурът понасяше напрежението, рибата издърпа цялата дължина, която момчето беше току-що намотало. Дори повечко. Сетне момчето я спря.
— Отлично. Почни да я обработваш — каза Роджър спокойно. — Рибата поразшири кръга, но пак го свива.
Сега Томас Хъдсън включваше двигателите само от време на време, колкото да държи рибата зад кърмата. Опитваше се да помогне на сина си чрез яхтата, а грижата за Дейвид и борбата беше предоставил на Роджър. Не виждаше какво друго би могъл и да стори.
При следния кръг рибата изтегли малко шнур. При последния тя пак измъкна шнур. Ала оставаше близо половин макара. Момчето продължаваше да обработва рибата, както беше необходимо, и се вслушваше в препоръките на Роджър. Но умората го смазваше, потта и солената вода бяха образували белезникави петна по кафявия гръб и раменете.
— Минаха вече два часа — съобщи Еди на Роджър. — Как е главата, Дейви?
— Чудесно.
— Не те ли боли?
Момчето поклати глава.
— Я пийни малко вода — предложи Еди.
Дейвид кимна и отпи от чашата, която Андрю допря до устните му.
— Как се чувствуваш, без да криеш, Дейви? — настоя Роджър, като се наведе над него.
— Чудесно. Боли ме само гърбът, краката и ръцете.
Той притвори очи за миг, стискайки пръстена на пръта, а през това време шнурът се развиваше въпреки стегнатата спирачка.
— Не ми се приказва — призна Дейвид.
— Отново можеш да понабереш малко шнур — посъветва Роджър и момчето пак се залови за макарата.
— Дейвид е светец и мъченик — сподели Том с баща си. — Другите момчета не могат да се похвалят с братя като него. Нали не се сърдиш, тате, задето дрънкам? Ужасно загрижен съм.
— Не се стеснявай, говори, Томи. И двамата сме загрижени.
— Винаги е бил възхитителен, знаеш. Не е гений някакъв, нито спортист като Анди. Чисто и просто е възхитителен. Зная, че го обичаш най-много и имаш право, защото е най-добрият от трима ни. Зная също, че ловът няма да му навреди, иначе не би му разрешил. Но без да искам, съм загрижен.
Бащата прегърна сина си с едната ръка, а с другата продължи да управлява кормилното колело, гледайки назад.
— Ще бъде много тежко, Томи, ако накараме Дейвид да се откаже. Роджър и Еди знаят какво трябва да се прави, те го обичат и няма да допуснат да върши неща, които не са по силите му.
— Но, тате, той не знае мярка, повярвай ми. Винаги се залавя с неща, копито надхвърлят силите му.
— Не се съмнявам, че имат вяра в мене, а аз пък имам вяра в Роджър и Еди.
— Добре. Тогава ще се помоля за него.
— Помоли се — съгласи се Томас Хъдсън. — Защо каза, че го обичам най-много?
— Би трябвало да го обичаш.
— Тебе обичам от най-отдавна.
— Да не мислим за мене или за тебе. По-добре да се помолим за Дейви.
— Да се помолим — прие бащата. — Погледни. Хванахме рибата точно по пладне. Сега ще имаме малко сянка. Смятам, че вече ще се получи малко сянка. Ще завъртя яхтата много бавно и ще поставя Дейвид в сянката.
Томас Хъдсън подвикна на Роджър.
— Ако долу всичко е наред, Роджър, ще завия бавно с яхтата, за да сложа Дейв на сянка. Така, както рибата върти, няма значение накъде ще обърнем. Все сме на пътя й.
— Великолепно — отзова се Роджър. — Трябваше сам да се сетя.
— Досега нямаше сянка — рече бащата.
Той завъртя толкова внимателно яхтата около кърмата, че почти не се размота шнур при завоя. Сега главата и раменете на Дейвид попаднаха в сянката, хвърляна от задната част на надстройката. Еди избърса с кърпа врата и раменете на момчето и разтри със спирт гърба и шията му.
— Как си, Дейв? — обади се Том от мостика.
— Чудесно.
— Сега съм по-спокоен за него — призна Том. — В училище едно момче каза, че Дейвид бил мой полубрат, не истински брат, но аз отговорих, че в нашето семейство нямаме полубратя. Иска ми се да не се тревожа толкова, тате.
— Ще ти мине.
— В семейство като нашето все някой трябва да се тревожи — забеляза Том. — Повече не се тревожа за тебе. Сега се тревожа за Дейвид. Май ще бъде по-добре да приготвя две питиета. Мога да се помоля, докато ги наливам. Ще пиеш ли един коктейл, тате?