— На драго сърце.
— Вероятно на Еди е пресъхнало гърлото здравата — подхвърли момчето. — Минаха кажи-речи три часа. И за три часа е изпил само едно питие. Хич не се досетих. Защо предполагаш, че мистър Дейвис няма да приеме един коктейл, тате?
— Смятам, че няма да приеме, докато Дейвид се намира в това затруднено положение.
— Може би сега ще се съгласи, след като Дейв е на сянка. Ще го запитам за всеки случай.
Том слезе.
— Не ми се пие, Томи — чу Томас Хъдсън как Роджър отказа на момчето.
— Цял ден нищо не сте пили, мистър Дейвис — настоя Том.
— Благодаря, Томи. Изпий ти бутилка бира вместо мене — отговори Роджър, сетне извика към кормилото. — Малко напред. Том. Ще бъде по-добре рибата да мине отсам.
— Малко напред — повтори Томас Хъдсън.
Рибата продължаваше да кръжи на дълбочина, ала в посоката, в която беше насочена яхтата. Сега почваше да скъсява кръга. Направлението на рибата и на яхтата съвпадаха. Сега беше по-лесно да се види наклонът на шнура. Беше по-лесно да се види истинският му наклон много по-надълбоко в тъмната вода, защото слънцето остана зад яхтата. Томас Хъдсън се чувствуваше по-сигурен, като се водеше по рибата. Имаха рядко щастие, че денят беше тих, иначе Дейвид никога не би издържал изпитанието, на което се подлагаше, ако трябваше да се пребори с морския великан дори при умерено вълнение. Сега, когато синът му се намираше на сянка и морето продължаваше да бъде спокойно, бащата изпита облекчение.
— Благодаря, Томи — чу Томас Хъдсън гласа на Еди. След това момчето се покатери, носейки обвитата в хартия чаша. Бащата опита коктейла, отпи една глътка и усети прохлада, напоена с остротата на лимон, ароматичния мазен вкус на ангостурата, парливостта на джина и лекотата на ледения сок от кокосови орехи.
— Бива ли го, тате? — запита синът.
От хладилника беше донесъл и бутилка бира, по която се бяха образували студени капчици от слънцето.
— Чудесен е — похвали го бащата. — Сипал си малко повечко джин.
— Налагаше се — обясни Том. — Иначе ледът се стопява много бързо. Трябва да измислим някакви изолатори за чашите, та да не се топи така бързо ледът. Ще измайсторя нещо в училище. Струва ми се, че могат да се направят от корк. Надявам се да ги приготвя за Коледа.
— Погледни Дейв, — каза Томас Хъдсън. Дейвид обработваше, сякаш току-що беше почнала борбата.
— Забележи колко е плосък — рече Том. — Гърдите и гърбът му са еднакви. Като че са слети. Но той има извънредно дълги мускули на ръцете. Еднакво дълги са отпред и отзад. Искам да кажа двуглавите и триглавите мускули. Притежава наистина необикновена конструкция. Странно момче е, но е най-знаменитият брат, какъвто човек може да си представи.
Долу в кокпита Еди пресуши чашата си и пак се зае да трие гърба на Дейвид с кърпата. После избърса гърдите и дългите му ръце.
— Добре ли си, Дейви?
Момчето кимна.
— Слушай — започна Еди, — видях веднъж един зрял мъж, в раменете як като бик, който се изплаши и се отказа посред битката, каквато ти сега водиш с рибата.
Дейвид продължи да се занимава с въдицата.
— Снажен мъжага. Баща ти и Роджър го познават. Изпечен рибар. С въдиците става и ляга. Улови най-голямата дяволска риба, която човек е хващал, но се изплаши и я заряза от болки. Рибата така го измъчи, че я пусна. А ти продължаваш да се бориш юнашки, Дейви.
Момчето не отрони дума. Пестеше си въздуха, като не спираше да движи пръта: навеждаше го, издигаше го, намотаваше.
— Тая проклетница е толкова яка, защото е мъжка — продължаваше Еди. — Ако беше женска, отдавна да се е предала. Я вътрешностите й щяха да се разкъсат, я сърцето й щеше да се пукне, я хайверът й щеше да се пръсне. При тия риби мъжките са най-силни. А при сума други риби женската е по-издръжлива. Ама не и при рибата-меч. Тя е ужасно силна, Дейви. Ти обаче ще я пребориш.
Шнурът почна наново да се развива, за миг Дейвид притвори очи, опъна босите си крака във фалшборда, отпусна гърба срещу пръта и си пое дъх.
— Добре постъпваш — насърчи го Еди. — Ще се напрягаш само когато я обработваш. Рибата сега се върти. Спирачката я задържа и непрестанно я изморява.
Еди извърна глава и погледна надолу. По начина, по който извъртя очите си, Томас Хъдсън отгатна, че поглежда големия месингов часовник на стената в кабината.
— Часът е три и пет, Роджър — съобщи той. — С рибата се разправяш вече три часа и пет минути, Дейви, момчето ми.