— Така е. Но като гледам краката и ръцете му, не мога да не се разстройвам, тате.
— Ако ти беше хванал рибата, щеше ли да се съгласиш Роджър или аз да я изтеглим?
— Не. Щях да упорствувам до смърт. Но като наблюдава нещата отстрани, човек ги вижда с други очи.
— Длъжни сме да щадим самочувствието на Дейв. И да преценяваме какво е важно за него.
— Съгласен съм — каза Том унило. — За мене обаче той е само Дейв. Бих желал светът да не бъде устроен така в подобни неща да не се случват на братя.
— Аз също — потвърди бащата. — Имаш рядко добре сърце, Томи. Ще ти кажа, че отдавна бих прекъснал двубоя, но зная, че ако Дейвид улови тая риба, в душата му ще се запази за цял живот спомен, който ще му дава силя да се справя с трудностите.
Точно тогава се обади Еди, който погледна зад гърба си в кабината.
— Стана вече четири часът, Роджър. Пийни малко водица, Дейв. Как се чувствуваш?
— Чудесно.
— Сетих се каква полезна работа мога да свърша — рече Том. — Ще приготвя едно питие за Еди. Искаш ли и ти един коктейл, тате?
— Благодаря. Тоя път ще се откажа — отвърна бащата. Том слезе. Томас Хъдсън наблюдаваше как Дейвид се напъваше бавно, отпаднало, ала упорито. Наведен над него, Роджър му шептеше нещо. Еди пък се беше надвесил над кърмата и следеше наклона на шнура във водата. Бащата се помъчи да си представи как изглеждат дълбочините, където плаваше рибата-меч. Естествено, цареше мрак, но вероятно тя виждаше в тъмнината, както конете виждат нощем. Сигурно беше и много студено.
Запита се дали рибата е сама и дали не я придружава друга риба. Не бяха видели втора риба, ала това не доказваше, че рибата е сама. Можеше да има още една риба в мрака и студа.
Запита се също защо рибата спря, когато заби толкова дълбоко последния път. Беше ли достигнала най-голямата дълбочина, която би могла да издържи, както самолет достига своя таван на височина? Или опънат срещу дъгата на пръта, силната спирачка върху шнура и триещото съпротивление на водата я бяха изтощили, та сега плаваше спокойно в избраната посока? Дали не се изкачваше полека-лека, малко по малко, когато Дейвид я теглеше? Не се ли изкачваше послушно, за да облекчи болезненото опъване? Томас Хъдсън си каза, че тази е вероятната причина и че Дейвид ще има да бере още ядове, ако силите на жертвата не са изчерпани.
Том отнесе на Еди бутилката му, той отпи дълга глътка и замоли момчето да я сложи в кутията за стръвта на хлад.
— Там ще ми бъде под ръка — добави той. — Ако продължа да гледам как Дейви се бори с проклетницата, ще се пропия адски.
— Ще ти я донасям, колчем ти се припие — вметна Андрю.
— Не я носи, когато ми се припие — забеляза Еди, — ами когато изрично кажа.
Най-голямото момче се качи при баща си и двамата се вгледаха в Еди, който, наведен над Дейв, се взираше в очите му. Роджър крепеше стола и наблюдаваше шнура.
— Слушай, Дейви — почна Еди, без да откъсва поглед от момчето, — ръцете и краката не са важни. Могат да те болят и да изглеждат зле, но са без значение. Такива ръце и нозе имат всички рибари. Следния път ще заякнат. Как е обаче главата, момче?
— Чудесно — отговори Дейвид.
— Тогава бог да те благослови и не изпускай тая проклетница! Скоро ще ни влезе в ръчичките!
— Дейви — обърна се Роджър към момчето, — искаш ли да я измъкна аз?
Дейвид заклати глава.
— Сега няма да бъде отстъпление. Ще бъде израз на здрав разум. Можем да я извадим аз или баща ти.
— Не се ли справям, както трябва? — докачи се момчето.
— Не, справяш се безупречно.
— Тогава защо трябва да се откажа?
— Защото, те измъчва ужасно, Дейви — обясни Роджър. — Не искам да ти причини болка.
— В проклетата й уста е забита въдицата — потрепера гласът на Дейвид. — Не тя ме измъчва, аз я измъчвам. Мръсница!
— Твоя воля, Дейв — отстъпи Роджър. — Стара проклетница! Дърта проклетница!
— Той плаче — прошепна Андрю, който се качи на мостика и застана до Том и баща си. — Ругае, за да му олекне.
— Стига си плямпал, коннико! — клъцна го Том.
— Малко ме е еня дали ще ме убие проклетата мръсница! — разпали се Дейвид. — Бога ми, не я мразя. Обичам я!
— По-добре млъкни — посъветва го Еди. — Пести си въздуха!
Еди погледна Роджър, ала Роджър сви безпомощно рамене.
— Ако продължаваш така възбудено, ще измъкна пръта от ръцете ти! — закани се Еди.
— Винаги съм възбуден — оправда се момчето. — Но не се издавам, затова никой не подозира. Сега не съм по-зле. Само дето дърдоря повече.
— Добре. Тогава млъквай и карай по-кротко! — придума го Еди. — Успокой, се и ще видиш как ще я докопаме!