— Още не. Набирай мъжката, Дейви!
Момчето продължи да издига, да сваля, да навива. Барабанът, натежал вече от шнура, приемаше по една нова намотка при всяко наклоняване.
Внезапно рибата се дръпна, прътът се огъна към водата, въжето почна да се развива.
— Не. Невъзможно! — изпъшка Дейвид.
— Всичко е възможно — възрази Еди. — Никога не се знае какво ще я прихване.
Но скоро момчето повдигна пръта, напрягайки се под тежестта, и след първото повдигане шнурът взе отново да се ниже така леко и равномерно, както преди.
— Издържа само за миг — забеляза Еди.
С килната назад филцова шапка той се втренчи в прозрачната, тъмнолилава вода.
— Ето я! — извика той.
Томас Хъдсън се плъзна бързо от кормилното колело до кърмата, за да погледне в морето. Рибата се показа в дълбочината зад яхтата. Изглеждаше мъничка и скъсена от разстоянието, ала за краткото време, през което я наблюдаваше, тя растеше непрекъснато. Не така устремно, както наедрява приближаващ се самолет, но със същата неизменност.
Бащата сложи ръка на рамото на сина си и се върна при кормилото. Тогава чу, че Анди казва: „Погледнете я!“ Този път и от кормилното-колело рибата можеше да се види дълбоко във водата зад кърмата. Сега имаше кафяв цвят и беше нараснала значително на дължина и обем.
— Задръж същия ход! — обади се Роджър, без да се обръща назад.
— Задържам същия ход — отвърна Томас Хъдсън.
— Господи, погледнете я! — възкликна Том.
Сега рибата беше наистина огромна, по-голяма от коя да е риба-меч, която Томас Хъдсън беше виждал през живота си. Изглеждаше в цялата си дължина лилавосиня, не кафява. Плаваше бавно и неотклонно в същата посока като яхтата, зад кърмата и отдясно на Дейвид.
— Остави я да се приближи, Дейви! — посъветва го Роджър. — Тъкмо се задава.
— Преден съвсем малко! — нареди Роджър, дебнейки плячката.
— Давам преден съвсем малко — пригласи Томас Хъдсън.
— Навивай макарата! — каза Еди на Дейвид.
Томас Хъдсън забеляза как от водата се подаде вирбелът на водача.
— Още малко напред! — заповяда Роджър.
— Давам още малко напред — повтори Томас Хъдсън. Той наблюдаваше рибата, извъртайки кърмата в посоката, която тя следваше. Вече виждаше цялата й грамадна дължина, големия широк меч отпред, порещата водата перка на широкия гръб и огромната опашка, която се движеше почти незабелязано.
— Още съвсем малко напред! — обади се Роджър. — Давам още съвсем малко напред. Сега водачът стигна до Дейвид.
— Готов ли си, Еди? — запита Роджър.
— Готов съм — отговори Еди.
— Наблюдавай я, Том! — заръча Роджър и като се наведе, хвана кабелния водач.
— Освободи спирачката! — нареди той на Дейвид и почна да издига бавно рибата, държейки и обтягайки тежкия кабел, за да го притегли до канджата.
Рибата се, показа толкова дълга, колкото и широка, наподобяваща грамаден дънер във водата. Дейвид я дебнеше и поглеждаше крадешком върха на пръта, за да се увери, че не се е заплел шнурът. За пръв път от шест часа не усещаше опъване в гърба, раменете и краката. Томас Хъдсън забеляза как мускулите на краката му се свиват и треперят. Еди се наведе встрани с канджата, а Роджър продължи да вдига бавно.
— Трябва да е над хиляда фунта — каза Еди, сетне добави спокойно: — Роджър, въдицата се държи само на един шнец.
— Можеш ли да я стигнеш? — попита Роджър.
— Още не. Тегли леко, много леко!
Роджър продължи да опъва кабела и грамадната риба се издигна постепенно към яхтата.
— Ще се скъса — предупреди Еди. — Държи се като по чудо.
— А сега можеш ли да я стигнеш? — осведоми се Роджър, без да измени гласа си.
— Още не — отговори Еди невъзмутимо.
Роджър повдигна толкова внимателно и плавно, колкото можеше. После внезапно се вдърви, напрежението в кабела изчезна и в ръцете му остана освободеният водач.
Еди се втурна с канджата във водата, скочи в морето, за да се опита да забие канджата в рибата, ако успее да я достигне.
Напразно. Голямата риба увисна в дълбочината, откривайки се подобно на грамадна лилава птица, сетне се придвижи бавно надолу. Видяха я как се спуска, става все по-малка и по-малка, докато се изгуби накрая.
Шапката на Еди плаваше в спокойната вода, той се крепеше за дръжката на канджата, завързана с въже за буксирния кнехт на кърмата. Роджър прегърна Дейвид и Томас Хъдсън видя как раменете на момчето се разтресоха. Ала остави Роджър да се занимава със сина му.
— Спусни стълбата, за да се качи Еди! — нареди той на Том. — Анди, прибери пръта на Дейви! Освободи куката!
Роджър вдигна Дейвид от стола, и го отнесе до леглото откъм десния борд на кокпита, където го положи. Ръцете изостанаха на раменете на момчето, което се просна по очи.